Пишеше една-единствена дума, толкова избледняла, че едва се четеше: „Морга“.
— Имало е две морги? — изненадах се, като погледнах назад към преградения вход.
Той кимна.
— Тази е оригиналната. Тунелът води до по-голяма, строена през 60-те години на миналия век. Не е било рентабилно да демонтират всички стари тръби и кабели и затова просто са оставили старата, както е била. Далеч от очите, далеч от сърцето.
Това можеше да е девизът на „Сейнт Джуд“. Уилън бутна вратата и зад нея се откри сцена като от исторически филм. Осветена от полицейски прожектори, древната морга приличаше на мръсен музеен експонат, непроменен от половин век или дори повече. По средата една до друга имаше три керамични маси за аутопсия, покрити с прах и мръсотия. Над всяка от тях висяха огромни осветителни тела, конични метални абажури, от които се подаваха стари усукани жици. Над сухи, напукани мивки стърчаха ръждиви кранове, а в другия край тежките врати на шкафа за съхранение на труповете бяха отворени като на гигантски хладилник с празни рафтове.
Цялата морга беше реликва от миналото. Болничните власти просто я бяха затворили и забравили, оставяйки тази капсула на времето и смъртта тихо да събира прах. Минах покрай напуканите керамични маси, осеяни с изсъхнали мъртви паяци с извити крака, и отидох да видя какво е намерил екипът за претърсване.
Бяха се събрали в малък кабинет в дъното на помещението, като призраци, целите в бяло. Вътре имаше метална маса, а зад нея — счупен стол. Всички стояха около огромен ръждясал шкаф за съхранение на документи, който беше подпрян под ъгъл на стената. В един от хората разпознах Джаксън, полицейския съветник по претърсвания.
— На пода зад шкафа е — каза той. — Това нещо тежи цял тон и е закрепено за стената. Искахме да видите находката, преди да се опитаме да го преместим.
— Да видим. — Уилън коленичи и като светна с фенерче в тесния процеп между стената и шкафа, се опита да погледне отзад. — Това е ръка, със сигурност. Доктор Хънтър, искате ли да погледнете?
Изправи се и се отдръпна, за да ми направи място. Огледах останалата част от стаята и се ослушах за нещо, което очаквах да чуя там. Не го чух. После се приближих и клекнах до шкафа.
През тесния процеп беше трудно да се погледне. Зад шкафа бяха нападали книжа и отначало не успях да различа какво друго има там. После фенерчето ми освети нещо бледо. Покритата с мръсотия ръка лежеше с дланта надолу и полуогънати пръсти, а тънката китка и предмишницата се подаваха изпод шкафа.
— Няма следи от кръв и обезцветяване — отбелязах, като опрях лице в стената, за да видя по-ясно. — Няма и много признаци на разлагане.
— Значи е там отскоро — каза един от търсачите.
— Е, трябва да е поне от седмица — отбеляза Уилън. — Откакто дойдохме, никой не е могъл да влезе. Но тук е доста студено. Може ли това да я е запазило?
— Не до такава степен.
Притиснах лице към процепа и подуших. Маската ми пречеше, но не усетих по-особена миризма.
— Може би е балсамирана — предположи друг член на екипа. — Или пък да е макет и просто да са я забравили.
— Кой, по дяволите, забравя ръка? — раздразнено попита Уилън. — Освен това в този случай щеше да е тук от години.
— Мисля, че е така — отговорих аз.
Отначало аз също си помислих за балсамиране, но не подуших дори следа от миризмата на балсамираща течност или формалдехид.
Изправих се на крака, отидох от другата страна на шкафа и се опитах да погледна по-добре. Оттам едва успях да различа ръката, скрита отдолу и с вид на обикновена тръба. Свършваше под лакътя. Чист, равен пререз без наръфани ръбове или разкъсана кожа.
— Някой видял ли е мухи? — попитах.
Никой не беше забелязал. Прясно отрязана ръка би привлякла цели рояци, дори тук. За разлика от стаята на горния етаж, тук нямаше фалшива стена, която да ги спре, но въпреки това старата морга беше благословено свободна от бръмчащи насекоми.
Бръкнах в процепа между шкафа и стената и леко докоснах горната част на ръката.
— Не трябва ли да извикаме доктор Парек да погледне? — неловко попита Уилън.
— Няма нужда.
Протегнах се още, хванах я за китката и я дръпнах силно.
— Хей! — изкрещя Уилън.
Ръката се измъкна изпод шкафа сред дъжд от частици ръжда. Разгледах тъпия край, където предмишницата завършваше под лакътя, след което почуках с нея върху шкафа. Той издаде глухо думкане.
— Това е гипс — обясних, като я вдигнах така, че да се уверят сами. — Дори не мисля, че е медицински реквизит. По-скоро е от стар манекен за дрехи.