— Това са почти идеални условия за мумифициране. Усещате колко е горещо и със сигурност е сухо дори през зимата. На такива големи стари тавани обикновено има добра вентилация, с достатъчно течение, за да елиминира влагата.
Докато говорех, Конрад спокойно разтвори платнището и разкри раменете и гърдите. Трупът лежеше по гръб, леко изкривен и свит в гънките на найлона, като мъртва птица в гнездо. Коремът и долната част на тялото още бяха покрити, но беше ясно, че тялото не е на висок човек. Съдейки по ръста, вероятно беше юноша или дребен възрастен. Единствената му дреха беше разкъсана жълта тениска с петна от течностите, отделили се при разлагането. От късите ръкави се показваха ръце, от които бяха останали само сухожилия и кости. Както и на лицето, кожата им бе изсъхнала като пергамент.
— Дланите сякаш са подредени — забеляза Уорд. Ръцете, с извити като орлови нокти пръсти, бяха събрани върху кокалестия гръден кош сякаш тялото бе положено в ковчег, а не в найлоново платнище. — Някой е отделил специално време за това. Говори за разкаяние или поне за уважение. Може би този, който го е направил, я е познавал.
„Нея“ ли? Погледнах изненадано Уорд. Нищо не подсказваше, че трупът е женски, и имайки предвид състоянието му, можеше да са необходими няколко дни, за да установим със сигурност пола. Освен ако не намерехме някакъв личен документ.
— Малко е рано да използваме местоимения от женски род, докато не определим пола, не смятате ли? — отбеляза Конрад, като я погледна строго.
Уорд се изчерви забележимо, въпреки че половината ѝ лице бе скрито под качулката и маската. Може да беше неволна грешка, но един следовател не може да си позволи такава.
Тя побърза да подмине грешката си и продължи:
— Можете ли да направите груба преценка колко време е минало от смъртта?
Патологът отговори, без да вдига очи:
— Не, не мога. Не знам дали чухте, когато казах, че трупът е мумифициран.
Сега Уорд изглеждаше не само засрамена, но и ядосана. Но Конрад беше прав. Когато труп достигне това ниво на изсушаване, всички други физически промени се забавят толкова, че стават почти незабележими. Има случаи на естествена мумификация, при които човешки останки са се запазили стотици години или дори по-дълго.
— Малко вероятно е някой да се опита да скрие труп тук, докато болницата „Сейнт Джуд“ още е функционирала като такава — намеси се Уилън, запълвайки неловкото мълчание. — Трябва да е станало след затварянето ѝ.
— Кога е била затворена? — попитах аз.
— Преди десет-единайсет години. Предизвика доста сериозно недоволство.
— Добре, можем да го приемем за максимален срок, но не ни върши много работа — каза Уорд. — За колко най-кратко трупът би могъл да се мумифицира по този начин? Може ли да се случи за по-малко от десет години?
— При подходящи условия, да — отговорих. — През лятото тук сигурно става доста горещо, което ще ускори процеса. Но като го гледам, бих казал, че е бил тук минимум две лета. Дори в тази жега сега почти не мирише и това ме навежда на мисълта, че мумифицирането отдавна е приключило.
— Супер. Значи приемаме, че смъртта е настъпила някъде между петнайсет-шестнайсет месеца и десет години преди сегашния момент. Това сериозно стеснява кръга.
Нямаше какво да кажа по този повод, затова си замълчах. Конрад дръпна още малко платнището. Дебелият найлон беше мръсен, покрит с циментов прах или мазилка и нацапан със синя боя. Повече ме интересуваше онова, което не се виждаше по него, но точно тогава патологът откри долната половина на тялото и това, което видях, ме накара да забравя всички други детайли.
Краката бяха частично повдигнати, долепени, свити в коленете и огънати под ъгъл настрани. Бяха почти само кожа и кости и частично покрити с къса дънкова пола, осеяна със същите петна като скъсаната тениска. Последната бе вдигната по-високо, събрана под гърдите и откриваше корема. Или каквото бе останало от него. По-голямата част от коремната кухина, от долната част на ребрата до горната на срамната кост, зееше отворена. Останките от вътрешните органи вътре бяха толкова изсъхнали и разложени, че бяха неузнаваеми.
Но не това накара всички да затаят дъх. В кухината имаше нещо, което приличаше на тънки бледи клонки. Гледката накара стомаха ми да се свие и по рязката въздишка на Уорд разбрах, че и тя се е досетила какво са.
— Май плъховете са се почерпили — коментира един от полицаите, като проточи врат, за да види по-добре. — Явно един от тях е умрял вътре.