Уилън взе манекенската ръка и я завъртя, сякаш все още не можеше да повярва.
— Тежък случай на трупно вкочаняване — коментира един от членовете на екипа.
Уилън му хвърли гневен поглед и го тупна с гипсовата ръка в гърдите.
— Много смешно — измърмори. — Следващия път, когато ни извикаш напразно, ще ти я завра в задника.
Тръгна назад през старата морга, без да ме изчака.
20
Следващият ден започна доста обещаващо. Наспах се добре, без повече обаждания от Миърс, които да смущават съня ми. Освен това още вечерта си легнах в добро настроение, след като получих неочаквано обаждане от Рейчъл. Изследователският кораб бе направил непланирана спирка на някакъв остров поради лошото време. Нямаше мобилна връзка, затова се обаждаше от градски телефон.
Настроението ми се подобри веднага щом чух гласа ѝ. Чуваше се глухо и с леко закъснение.
— Как е там? — попитах.
— Ами вчера маркирахме стадо бутилконоси делфини и прекарахме нощта на котва на необитаем остров. Днес имаше ужасна гръмотевична буря и затова прекарахме по-голямата част от вечерта в таверната.
— Звучи ужасно.
— Истински кошмар. А ти как си?
— О, както обикновено.
— Както обикновено — повтори тя. — Тук няма интернет, но днес Дмитрий намери броя на „Таймс“ отпреди два дни. Четох, че са намерили още трупове в старата болница. По този случай работиш в момента, нали?
— Вижда му се краят. — Не исках да говоря за „Сейнт Джуд“. Кой беше този Дмитрий? — Знаеш ли колко още ще сте в открито море?
— Поне още три седмици, преди да се върнем на континента. Но ще спираме на няколко големи острова, така че ще се обаждам. Честно казано, трябва да те доведа някой път. Не мога да ти опиша колко синьо е морето…
И все пак се опита. Слушах с наслада гласа ѝ. Скоро обаче чух някой да я вика на заден фон.
— Да, идвам — каза тя на човека, който и да беше. — Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя след ден-два. Пази се, чу ли?
— Ти си тази, която плава с кораб из Егейско море. Аз съм в Лондон.
— Знам, но… Нека някой друг рискува този път, става ли?
Знаех, че има предвид случилото се преди няколко месеца, когато сестра ѝ беше убита, а Рейчъл и другите ѝ оцелели близки едва се бяха разминали със смъртта. Нямаше съвземане от такава травма, колкото и синьо да беше морето.
— Обграден съм от полиция. Единственият риск е да настина, докато се мотая навън цял ден — успокоих я.
Последва пауза. Представих си скептичното V между очите ѝ.
— Добре, но все пак…
Същият глас като преди извика нещо на заден фон. Не можах да разбера какво точно, но гласът беше мъжки, дълбок и със силен акцент.
— Ако това е Дмитрий, кажи му да потрае още малко — казах.
Рейчъл се засмя и мрачното настроение от преди минута премина.
— Не, това е Ален.
— При теб има Ален и Дмитрий?
— Какво да ти кажа? Това е международен екип — каза тя през смях. — И има още хора, които чакат за телефона, така че наистина трябва да затварям. Скоро пак ще се чуем.
Окуражен от разговора с нея, отпразнувах събитието с бърбън, за да наваксам пропусната чаша от снощи. Сгрян от телефонното обаждане и от алкохола, дори успях да повярвам, че това, което казах на Рейчъл, е вярно и че разследването в „Сейнт Джуд“ е към края си. При щателното претърсване не бяха открити следи от още жертви и от мазето не беше останало още много за проверяване. Въпреки че претърсването с кучето на целия лабиринт от тесни проходи с кабели и тръби щеше да отнеме повече време, за още два дни трябваше да сме приключили. Когато си лягах, дори си позволих да мисля, че няма да намерим нищо друго и старата болница вече е разкрила всичките си тайни.
Сякаш за потвърждение на това усещане, на другата сутрин слънцето отново се показа. Беше бледо и не топлеше, типично за есента, много различно от лятната жега преди малко повече от седмица, но все пак бе приятна промяна след сивите облаци и дъжда през последните дни. Тръгнах към „Сейнт Джуд“ в оптимистично настроение. Когато стигнах до кордона на портала, видях, че автобусната спирка отсреща е празна. Приех това като знак, че от този момент нататък всичко ще върви по-гладко и когато паркирах пред болницата, дори гледката на мрачни стени и закованите прозорци не успя да развали настроението ми.
Не задълго.
Когато пристигнах, Уилън ме чакаше.
— Не си прави труда да се преобличаш. Главният инспектор иска да те види.
Сега пък какво бях направил?
— Защо, случило ли се е нещо?
— Нека тя сама ти каже.