— Мислиш ли, че го прикрива?
Уорд сви рамене.
— Подадохме искане в съда за достъп до медицинското му досие, така че скоро ще видим. Но предвид всичко останало не искахме да чакаме. Майките са готови на всичко, за да предпазят децата си, а и нейното досие не е безупречно. Проверихме това, което ти е казала съседката за смъртта на пациента. Лола Ленъкс е работила в старата Кралска болница в Южен Лондон. Но преди двайсет и две години едно четиринайсетгодишно момче е починало от свръхдоза инсулин в нейното дежурство.
— Значи е истина?
Въпреки че се чувствах задължен да кажа на Уорд, така и не бях повярвал на твърденията на съседката.
— В общи линии, да. Вътрешното разследване в болницата установило, че е нещастен случай, но Лола била уволнена и никога повече не е работила като медицинска сестра. Уволнението от болници, изглежда, е част от семейната традиция.
След тези думи Уорд замълча и скоро колата зави по улицата на Лола. Докато все още се опитвах да осмисля новините, сърцето ми се сви при мисълта за това, което предстоеше.
— Не ми каза защо и аз съм тук — отбелязах.
— Освен че всичко тръгна от теб ли? — Тя се усмихна сухо. — Не се притеснявай, това не е наказание. Майката на Ленъкс те познава и затова реших, че ще е добре да имам познато лице до себе си.
— Не мисля, че това ще промени нещо.
— Може би не, но е по-добре от къща, пълна с непознати. Тя явно ти има доверие.
Няма да е задълго, помислих си.
Спряхме пред къщата до няколко други полицейски коли и линейка. Гари Ленъкс може и да беше заподозрян, но освен това беше човек в риск. Заедно с полицаите имаше представители на социалните служби, както и парамедици, за да проверят физическото състояние на Ленъкс и да го отведат в болница. Слязох от колата с бремето на отговорността на раменете си. Исках да помогна на Лола и на сина ѝ. Не бях очаквал такова развитие на нещата.
Чу се затръшване на врати и служителите на реда заслизаха на тротоара. Привлечени от суматохата, на прозорците на близките къщи, които не бяха заковани с дъски, започнаха да се появяват лица. Няколко души излязоха на улицата да гледат — с нескрито любопитство — неочакваното забавление.
Уилън слезе от една от другите коли. Приближи се до входната врата и почука. Наблюдавах щорите на прозореца за движение, което да издаде присъствието на Лола. Нищо не помръдваше. Уилън изчака няколко секунди и почука отново, този път по-силно.
— Излезе.
Това беше същата съседка, с която бях говорил. Стоеше на вратата и гледаше какво се случва, увита в халат и с цигара в ръка. Изглеждаше така, сякаш току-що е станала от леглото, и без плътния грим лицето ѝ беше по-старо и някак незавършено.
— Знаете ли къде е? — попита Уилън.
Тя сви рамене.
— Откъде да знам?
— Знаете ли от колко време я няма?
— Не знам. Час и половина. — Тя дръпна от цигарата и ме погледна с тънка подигравателна усмивка. — Доведе си подкрепление, а?
Уилън се обърна към Уорд:
— Как мислите, госпожо? Дали да…
— Господин инспектор.
Един униформен полицай гледаше надолу по улицата. Към нас по тротоара се влачеше самотна жена. Носеше пазарски торби в двете си ръце, накуцваше и вървеше със сведена глава. Съсредоточена в движението, отначало не ни забеляза, но след малко усети нещо. Вдигна очи и замръзна, когато видя полицаите пред къщата си. За секунда-две не помръдна. Очите ѝ за миг спряха върху мен. После решително стисна устни, вдигна чантите и пак тръгна към нас със същата спокойна стъпка.
Уорд я пресрещна.
— Лола Ленъкс? Аз съм главен инспектор Шарън Уорд. Тук сме за Гари.
Лола подмина и нея, и всички останали, сякаш не съществувахме.
— Чухте ли ме, госпожо Ленъкс? Казах, че бихме искали да говорим с вас за…
— Чух. Можеш да се разкараш.
— Госпожо Ленъкс, имаме заповед за ареста на сина ви.
— Заври си я в задника.
Без да оставя пазарските чанти на земята — забелязах още няколко пакета памперси за възрастни, Лола извади ключа си и започна да отключва входната врата.
Уорд пробва пак, като полагаше усилия да се владее.
— Не искаме да ви причиняваме повече безпокойство, отколкото трябва, но е във ваш интерес и в интерес на сина ви да ни сътрудничите.