Все едно говореше на стената. Все още с чантите в ръце, Лола продължи да се бори с ключа и лицето ѝ почервеня от усилието.
Уилън се притече на помощ.
— Чакайте, дайте аз…
— Махни си ръцете от мен! — изръмжа Лола, като се наежи срещу него.
— Добре, нека всички да се успокоят — каза Уорд, когато Уилън се отдръпна, като вдигна успокояващо ръце. Кимна към мен. — Мисля, че познавате доктор Хънтър…
— Дръж подлото копеле далеч от мен.
Дотук беше ползата от това, че я познавах. Поех си дъх.
— Съжалявам, Лола, не исках… — започнах.
— Майната ти!
Успя да вмъкне ключа в ключалката, въпреки че торбите с покупки ѝ пречеха, и сега се опитваше да го завърти. На улицата бяха излезли още любопитни.
— Засрамете се! — извика една жена от другия тротоар. — Оставете я на мира! Не виждате ли, че е възрастна жена?
Видях колебание на лицето на Уорд. Последното, което ѝ трябваше, бе да бъде обвинена в полицейски произвол, особено към възрастна майка на болен човек. Но колкото по-дълго продължаваше да се колебае, толкова по-голяма беше опасността да изгуби авторитета си.
Чу се изщракване и входната врата внезапно се отвори. Лола се опита да се промъкне през пролуката, като препречи пътя с торбите си.
— Не можете да влезете! — извика, като се опитваше да затвори вратата. — Това е моята къща, нямате право!
Но те го направиха. Лола се отказа от опитите да ги задържи навън и бързо влезе, като остави вратата отворена. Изчаках полицаите и социалните да влязат първи. Уилън леко се стъписа, когато го лъхна миризмата на болнична стая.
— По дяволите — промърмори под носа си.
Лола бе застанала пред леглото, сякаш бранеше сина си.
— Не ви искам тук! Махайте се!
Една жена от парамедиците се приближи до леглото, като се усмихна успокояващо.
— Всичко е наред, искаме само да видим сина ви.
— Не го докосвай!
Лола замахна към парамедичката с пакет памперси, но Уилън се изпречи пред нея и ѝ ги взе. Докато всичко това се случваше, Гари Ленъкс местеше поглед от един човек към друг — единственият външен признак за вълнението му. Парамедичката му се усмихна.
— Добре, Гари. Как си? Аз съм Калинда, парамедик. Искам само да ти направя някои изследвания…
— Не! — изкрещя Лола, като се опитваше да се изкопчи от Уилън и един униформен полицай, които се бореха да я задържат. — Не може! Не позволявам!
Опитах отново.
— Лола, защо не дойдеш с мен…?
— Майната ти! — изкрещя тя и малките ѝ очи засвяткаха от ярост. — Проклет Юда, ти си виновен!
— Не се меси, само влошаваш нещата — каза ми Уилън, застанал между нас.
Беше прав. Отдръпнах се, за да пропусна един от социалните работници. В този момент навън настана суматоха. От улицата се чуха гласове и видях как един униформен полицай се опитва да препречи пътя на някого, който настояваше да влезе.
Беше Адам Одуя.
— Идвам да видя Лола и Гари Ленъкс — каза активистът със спокоен глас. — Пуснете ме да говоря с тях.
— Ох, само този липсваше — въздъхна Уорд. — Джак, разкарай го оттук.
Уилън остави Лола на униформените полицаи и отиде до вратата.
— Това не е ваша работа. Отдръпнете се.
— Всичко, свързано с тази общност, е моя работа — отвърна Одуя. — Защо тормозите една старица в собствената ѝ къща?
— Не тормозим никого. Това е полицейска операция. С нас има хора от социалните служби и…
— Твърдите, че това не е тормоз? Да нахълтате със сила в дома на възрастна жена и сина ѝ? Те имат права.
— Помолих ви да се отдръпнете и няма да повтарям…
— Госпожо Ленъкс? — извика Одуя, като се опитваше да надникне зад Уилън. — Лола Ленъкс! Аз съм адвокат, мога да ви помогна!
— Разкарай го оттук — изръмжа Уилън на един униформен полицай.
Но виковете привлякоха вниманието на Лола.
— Кой е този? — попита тя, като погледна към вратата точно когато униформеният се опитваше да изкара Одуя навън.
— Казвам се Адам Одуя — извика активистът. — Ако полицията е тук против волята ви, мога да ви помогна. Само им кажете, че ви представлявам и искате да говорите с мен!
На лицето на старицата се изписа пресметливо изражение. Тя се обърна към Уилън.
— Чу го.
— Госпожо Ленъкс, няма нужда…
— Искам да говоря с него!
Уилън хвърли безпомощен поглед към Уорд. Тя кимна с отвращение.
— Добре, пуснете го.
Уилън и полицаят неохотно се отдръпнаха. Одуя се забави за момент, за да оправи сакото си, преди да влезе. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда.
— Здравейте, доктор Хънтър… — започна, но спря, когато видя мъжа, лежащ в мизерната стая.