— Все още ли мислиш, че нарушаваме нечии права? — попита Уилън.
Активистът бързо възвърна самообладанието си. Приближи се до Лола и ѝ подаде ръка.
— Благодаря, че ме поканихте в дома си, госпожо Ленъкс.
Тя пренебрегна ръката му и само го изгледа с отвращение.
Осъзнах, че само го беше чула отвън, но не го бе видяла.
— Ти си един от тях.
— Да, аз съм адвокат — отговори Одуя, като с плавно движение извади визитна картичка от джоба на сакото си. — Казвам се Адам Одуя и ако ми позволите, бих искал да представлявам вас и сина ви.
— Няма да ти плащам.
— Не е нужно да го правите. Работя за неправителствена организация. Предлагаме безплатна помощ на членовете на общността, които се нуждаят от правен съвет и представителство.
— Тя няма нужда никой да я представя — раздразнено каза Уилън.
— Но синът ѝ има. Или му отказвате адвокат, защото е инвалид?
Уорд излезе напред.
— Господин Одуя, основната ни грижа е здравето на Гари Ленъкс. Щяхме да му предложим юридическо представителство веднага щом сметнем за необходимо, но сега, след като вие сте тук, това очевидно не се налага. И след като заговорихме за това, защо сте тук? Само не ме убеждавайте, че случайно сте минавали през квартала.
Той се усмихна лъчезарно, за да ѝ покаже, че много добре разбира намека ѝ.
— Както веднъж вече ви казах, имам си източници. Бързам да добавя, че в момента никой от тях не е тук.
Това беше добре за мен. И не само аз го разбрах — забелязах, че Уилън ме гледа подозрително.
— Добре, какво стоиш? — изръмжа Лола на Одуя. — Това е моята къща. Ако си адвокат, кажи им да се пръждосват!
Почудих се колко време ще мине, преди активистът да съжали, че е предложил услугите си.
— Ще направя всичко по силите си, но първо трябва…
— Трябва да го заведем в болница — гласът на парамедичката заглуши всички други в стаята.
Докато течеше спорът, тя мълчаливо бе прегледала Гари Ленъкс. Очите му бяха широко отворени и се стрелкаха уплашено във всички посоки. Дишането му бе плитко и учестено, достатъчно силно, за да се чуе сега, когато в стаята настъпи тишина.
— Жизнените му показатели са много зле — продължи парамедичката. Шумно отлепи велкрото на апарата за измерване на кръвно налягане от съсухрената ръка на мъжа. — Нивото на кислорода е ниско, кръвното и пулсът са…
— Не! — ужасено изкрещя Лола. — Само не в болница! Аз мога да се грижа за него!
Парамедичката бързо сгъна маншета.
— Съжалявам, но не може да остане тук. Изглежда изтощен и дехидратиран и се опасявам, че има проблеми с черния дроб и бъбреците. Нуждае се от медицинска помощ.
— Нямате право! Няма да ви позволя!
— Госпожо Ленъкс, мисля, че трябва да слушате специалистката — каза Одуя с разумен и успокояващ тон. — Ще дойда с вас в болницата…
— Не! Моля ви! — Лола вече не изглеждаше агресивна, само отчаяна. И уплашена. — Не вземайте и него! Той е единственото, което ми остана!
Заплака с глас, докато слагаха кислородна маска на лицето на сина ѝ, без да слуша нито Одуя, нито социалните работници. Стаята беше претъпкана и аз само пречех. Незабелязано излязох на улицата. От линейката тъкмо изкарваха носилка на колелца.
— Кажете на старши инспектор Уорд, че се връщам в „Сейнт Джуд“ — казах на един от полицаите, които стояха на входната врата.
Минах през малката тълпа от зяпачи и се отправих към болницата.
Все още чувах писъците на Лола зад мен.
21
Докато ме нямаше, претърсването с обученото куче бе напреднало доста. Вече нямаше фалшиви аларми, а средният етаж се състоеше предимно от общи спални помещения, които бяха по-големи и по-лесни за претърсване от кучето, отколкото стаичките и потайните кътчета на горния.
Присъединих се към екипа следобед. Пътят до „Сейнт Джуд“ отне повече време, отколкото очаквах, пък и не бързах. Екипът по претърсване щеше да се обади, ако намереше нещо, а след случилото се с Лола имах нужда от време, за да се съвзема. Бях шофирал по част от този маршрут по-рано, но никога не го бях ходил пеша и макар да знаех, че има кратък път през гората, намирането му не беше никак проста работа. Всички улици изглеждаха еднакви — занемарени типови къщи със заковани прозорци и драсканици по стените. Вече си мислех, че съм се изгубил, но когато завих зад следващия ъгъл, видях дърветата в края на улицата — тъмнозелена граница сред печалните тухли и бетон.
От тази страна гората беше оградена с изпочупени метални парапети. В тях имаше пролука, а зад нея тръгваше кална пътека, покрита с паднали листа и обрасла с трънки. Минах през дупката и се озовах заобиколен от разкривени стволове и клони. Можех да видя само на няколко метра напред по пътеката. Спрях за момент, за да се насладя на аромата на пръст и гниещи листа. Не виждах накъде води пътечката, виеща се между дърветата, но се досещах. Затова не се изненадах, когато се озовах на поляната с ударения от мълния дъб, насред развалините на древната църква.