Спрях на края на гората. Дадох си сметка, че съм минал по същия маршрут като Лола, когато я бях видял първия път. Самотна черна врана излетя от обраслите с бръшлян зидове, но иначе поляната беше пуста. През последните дни дъждът бе съборил повечето листа от дърветата. На фона на почти голите клони порутеният фронтон на сградата изглеждаше още по-зловещо.
Отидох до същата паднала колона както миналия път и седнах. Споменът от грозната сцена в дома на Лола не ми даваше мира. Уорд беше права. Косвените доказателства срещу Гари Ленъкс бяха неоспорими. Той вероятно познаваше поне една от двете зазидани жертви, умееше да строи стени и бе загубил работата си като санитар в болница „Сейнт Джуд“ заради подозрения в кражба на медикаменти. Но всичко това нямаше да има значение, ако е бил парализиран от инсулт през последната година и половина. Това би изключило участието му не само в убийството на Дарън Кросли и неизвестната жена, но и в смъртта на Кристин Горски. Ленъкс не би могъл да е виновен за нито едно от тях, ако по това време е бил прикован на легло.
Освен ако майка му не беше излъгала.
Датите можеха лесно да се проверят, след като полицията получи съдебно разрешение за преглед на болничните и терапевтичните му картони. В такъв случай може би беше по-добре Уорд да изчака, но разбирах защо бързаше. Достъпът до поверителна медицинска информация невинаги е лесен, а главната инспекторка бе подложена на нарастващ натиск за резултати. Вината на Ленъкс можеше да се установи бързо, ако отпечатъците му съвпадаха с тези от местопрестъплението. Ако това се потвърдеше, би било голям плюс за Уорд при първата ѝ изява като главен следовател.
Ако не съвпаднеха, щеше да прекрати разследването срещу Гари Ленъкс, без значение от колко време е бил болен. И щеше да се окаже, че напразно съм докарал цялото това ново страдание върху Лола и сина ѝ.
Повтарях си, че нямах избор, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Не ми помагаше и фактът, че Гари Ленъкс очевидно се нуждаеше от адекватна медицинска помощ. Можеше да я получи и без полицейска акция.
Реших, че няма смисъл повече да мисля за това. Станах, изтърсих дрехите си и отново навлязох в гората. Полицаят, който патрулираше зад болницата, не искаше да ме пусне. Погледна ме враждебно и се обади по радиостанцията, за да се увери, че всичко е наред. Докато минавах през руините на разрушените постройки зад „Сейнт Джуд“, в небето започнаха да се събират облаци. Спрях до купчината отломки от бившата морга. Новата морга, уточних мислено, като си спомних потъналия в паяжини оригинал в мазето. Купчината разбит бетон и тухли се издигаше над главата ми, но когато спрях да я огледам, от небето закапаха едри дъждовни капки. Край на почивката.
Бързо оставих развалините на моргата зад гърба си и отидох да се преоблека.
Уилън се появи в късния следобед. Кучето търсач вече беше слязло на първия етаж, където отворените главни врати пропускаха вътре поне малко чист въздух и дневна светлина. Въпреки че лабрадорът тепърва трябваше да претърси мазето, там имаше твърде много кабели и тръби, които лесно биха издали наличието на фалшиви прегради. Изглеждаше, че приближаваме към края и „Сейнт Джуд“ е изчерпала запасите си от лоши изненади.
Не трябваше да бързам да се радвам.
Бяхме в рентгенов кабинет, цялото оборудване от който беше изнесено. По стените висяха скъсани предупреждения да се изключат мобилните телефони, а вратите на празните съблекални зееха отворени като разграбени саркофази.
— Доктор Хънтър?
Огледах се и видях Уилън на вратата. Дори през маската забелязах, че не е доволен.
— Трябваш ми в мазето — каза той, обърна се и без да чака отговор, тръгна по коридора.
Когато го настигнах, вече беше стигнал до стълбите, водещи към подземието.
— Откриха ли нещо? — попитах.
— Намерили са парче обгорена кост в котелното, но не могат да кажат дали е човешка, или не. — Бях зад него на стълбите, но той говореше, без да поглежда назад. — Всички се чудехме къде се дяна по-рано.
— Не ти ли предадоха съобщението ми?
— Не е в това въпросът. Трябваше да ни кажеш, преди да си тръгнеш.