— Бяхте заети и само се пречках — казах раздразнено. — Реших, че мога да правя нещо по-полезно.
— Следващия път първо ни попитай.
Ако зависеше от мен, нямаше да има следващ път. Но знаех, че не само аз съм причина за лошото настроение на инспектора.
— Какво стана, след като си тръгнах?
Въздишката му беше достатъчно красноречив отговор.
— Одуя създава проблеми. Посъветва майката на Ленъкс да не дава съгласието си за снемане на пръстови отпечатъци на сина ѝ. И на нейните също. Каза, че ако искаме да им снемем отпечатъци, първо трябва да им предявим обвинения.
Това беше удар за Уорд. Ако не са дадени доброволно, полицията има право да снема пръстови отпечатъци на заподозрения едва след повдигането на обвинения. Гари Ленъкс не беше в състояние да даде съгласието си, затова майка му трябваше да разреши. Ако тя откажеше, нямаше да могат да сравнят отпечатъците на сина ѝ с тези от „Сейнт Джуд“. Разследването щеше да влезе в задънена улица.
— Какво печели Одуя от това? — попитах, когато слязохме в мазето.
— Нищо. Само ни спъва. — Уилън тръгна по един от коридорите. Покрай стените и тавана преминаваха тръби и кабели. На пода бяха поставени малки лампи, показващи пътя. — Освен това се опитва да ни попречи да видим медицинския картон на Ленъкс. Казва, че ако имаме доказателства, трябва да ги представим. В противен случай да престанем да тормозим болния човек.
— Но ако Ленъкс е невинен, в негов интерес е да разсее подозренията по-скоро.
— Опитай се да го обясниш на приятеля си.
Не ми е приятел, възразих мислено. Все пак не обвинявах инспектора, че е ядосан. Ако пръстовите отпечатъци на Ленъкс бяха на местопрестъплението, оставени върху кутиите с боя и по мазилката на самата стена, това би потвърдило вината му. Спъването на работата им в тази насока с чисто юридически методи със сигурност беше дразнещо.
В същото време обаче разбирах и Одуя. Гари Ленъкс не можеше да се защити сам и затова активистът се беше наел да го представлява. Той щеше да защитава този човек колкото можеше, дори ако трябваше да забави полицейското разследване. Въпреки цялата му самореклама, започвах да осъзнавам, че активистът наистина прави това, което смята за правилно, а не търси само слава и известност.
Със сегашните си действия нямаше да си спечели популярност.
— Нямате ли достатъчно доказателства срещу Ленъкс, за да го обвините? — попитах.
Уилън поклати глава.
— За да го арестуваме, да. За да го обвиним — не. Без отпечатъци всички доказателства са косвени.
— Нищо ли не открихте в къщата?
Когато арестуваха Гари, със сигурност бяха търсили улики.
— Нищо, което да помогне. Куп стари комикси и списания за наблюдение на птици. Толкова. Ленъкс е бил затворен, не е имал приятели. Не е имал дори компютър и мобилен телефон.
Колкото повече слушах, толкова по-гадно се чувствах.
— Как е той?
— Не е добре. В болницата му направиха вливания, дадоха му антибиотици и бог знае какво още, докато му направят пълни изследвания, но състоянието му е лошо. Виновен или не, само му направихме услуга, като го измъкнахме оттам. Ако така се грижи за сина си, не бих искал майка му да се грижи за мен, ако ще да е медицинска сестра.
— Тя каза ли нещо?
— Предимно ругатни. Има доста лош език. Само да беше чул какво изговори по твой адрес. — За Уилън поне това беше забавно. — Мисля, че вече не си в списъка ѝ за коледни картички.
Зави по друг коридор. От ниския таван капеше вода, а стените бяха покрити с капки кондензирана влага. Котелното помещение беше в края на коридора, скрито зад тежки метални врати. Вътре имаше сложна колекция от резервоари, тръби и клапани, които изчезваха в сенките. През годините, когато болницата е функционирала, тук трябва да е било горещо като в пещ, с пламъци и пара като в машинното отделение на стар параход. Сега огромните машини бяха студени и мъртви. В миризмата на корозия се долавяше слаб мирис на старо машинно масло. Но колкото по-навътре влизахме, толкова повече се засилваше друга миризма. На сажди и студена пепел. Нещо беше горяло тук. Не много скоро, но и не много отдавна.
Екипът по претърсването чакаше до котела. Ръждясал и с пръстен от стърчащи нитове, огромният метален цилиндър беше с диаметър два-три метра. Приличаше на гигантска консервена кутия, легнала настрани. В единия край имаше отворен кръгъл люк, разположен ниско над пода. Около него бяха поставени прожектори, осветяващи призрачни бели фигури, които изглеждаха като хора, сгушени около лагерен огън.
— Покажете — каза Уилън.