Една от фигурите, едва разпознаваема като жена под гащеризона и маската, излезе напред.
— Това беше в пепелта в котела — каза. — Сигурна съм, че е кост, но не мога да кажа дали е човешка.
Подаде на Уилън найлонова торбичка, в която имаше нещо малко и тъмно. Уилън го огледа на светлината на фенера, после ми го подаде.
— Как мислиш?
Предметът приличаше на изгоряла черупка от фъстъци. Имаше форма на тръбичка, не повече от сантиметър-два на дължина, с леко издути краища. Повърхността беше почерняла, с няколко овъглени ивици мека тъкан, все още закрепени за нея.
— Това е междинна фаланга — казах аз. — Кост от пръстите на ръката.
— Значи човешка?
— Освен ако в Северен Лондон няма популация от шимпанзета или кафяви мечки, да, човешка е.
Уилън ме погледна кисело, но не му се подигравах. Фалангите на кафявите мечки и някои маймуни много приличат на нашите и вече бях работил по случаи, при които животински кости погрешно бяха приети за човешки. И все пак нямах никакви съмнения относно това, което намерихме тук.
— В болниците изгарят човешки части, нали? — попита един от екипа. — Може да е от ампутация.
— За целта има специални инсинератори — отговори Уилън, като гледаше металния цилиндър. — Това е стар котел на въглища. Предназначението му е за отопление и подгряване на вода, а не за изгаряне на хирургически отпадъци.
— Не е станало, когато котелното е било в експлоатация — отбелязах аз. — Въглищата горят при висока температура. Тук би било горещо като в крематориум и всяка кост би се калцирала. Щеше да е бяла, а не черна, както е сега. Това е признак, че е горяла при по-ниска температура.
Когато са изложени на огън, костите претърпяват предсказуеми промени. Отначало потъмняват и преминават от обичайния си мръснокремав цвят през кафяво до черно. После, ако огънят е с достатъчно висока температура, костта посивява и след това става бяла като тебешир. Накрая, след като естествените мазнини изгорят и останат само калциевите кристали, е лека като пемза.
Уилън погледна към люка.
— Има ли нещо друго?
— Все още не знаем — отговори полицайката. — Оттеглихме се веднага щом намерихме костта. Няма видими части от тяло, но вътре е пълно с пепел и сгурия. Невъзможно е да се каже какво друго има отдолу.
Уилън разгледа пода пред котела, където върху мръсния бетон се виждаха бледи сиви петна.
— Тук има разпиляна пепел. Това от теб ли е?
— Не, вече беше тук — засегнато отговори полицайката.
— Люкът отворен ли беше, или затворен?
— Затворен.
Уилън го погледна за момент, после се наведе, за да надникне вътре.
— Почти нищо не виждам — избоботи гласът му в котела. — Дайте ми фенерче.
Някой пристъпи напред и му подаде. Уилън се наведе още по-ниско и горната част на тялото му изчезна в кръглия люк.
— Трудно е да се каже какво е горяло тук. Има много пепел, но може да е останала от времето преди закриването на болницата.
Измъкна се тромаво навън и се изправи. Държеше черно въгленче върху дланта си.
— Това не е кост — казах му.
— Не, но не е и сгурия от въглища. Прилича на въглен. Има много такива. Някой е горил дърва.
— Може ли да погледна?
Уилън ми подаде фенерчето и се отдръпна. Наведох се и погледнах през отвора на котела. Миризмата на метал и сажди проникна през маската ми. Главата и раменете ми хвърляха сянка, която затъмняваше светлината на прожекторите, но лъчът на фенерчето освети купчина пепел и въглени, като черни острови в сиво море. Уилън беше прав: имаше много останки от горене на дърва, част от които се бяха карбонизирали в дървени въглени. Може би сред тях имаше и други кости, но нямаше нищо, което от пръв поглед да разпозная като човешки останки. Започнах да се измъквам назад, но спрях, когато лъчът на фенерчето ми се плъзна по задната стена на котела.
— Има още нещо.
Беше едва забележимо, частично заровено в пепелта. Виждаше се само върхът, плосък и приблизително с триъгълна форма. На пръв поглед можеше да е друго овъглено парче дърво.
— Мисля, че това е лопатка — казах аз.
Отдръпнах се, докато един криминалист направи снимки, и после отново се наведох през люка. Протегнах се към заровения предмет и облият ръб на отвора се вряза в мен. Внимателно вдигнах костта от пепелта и с триъгълната си форма тя ми заприлича на перка на акула. Леко я разклатих, за да изтръскам залепналата пепел, измъкнах се от котела и се обърнах, за да покажа находката на Уилън.
— Това е лопатка. Човешка — добавих, преди да попита.
Повърхността на лопатката беше почерняла, но също като фалангата, все още имаше плътност и тежеше. Огънят е бил с достатъчно висока температура, за да изгори повечето меки тъкани, но не достатъчно, за да калцира костта. Уилън я огледа.