И не само кости. Имаше и други, неорганични находки. Метална катарама от колан, машинка от цип и кръгли капси от обувки — всичките овъглени, но достатъчно доказателство, че изгореният труп е бил облечен.
Парек бе слязла в мазето за началото на изваждането, но не остана. Нямаше какво друго да направи, освен да потвърди, че костите са човешки, и когато ѝ се обадиха за несвързан със „Сейнт Джуд“ смъртен случай в другия край на града, тя ни остави да се справяме без нея. Уорд също дойде, с издут от корема ѝ гащеризон и бледо, напрегнато лице.
— С един набор от останки ли имаме работа, или с няколко? — попита, като гледаше кутиите с веществени доказателства.
— Все още не мога да кажа със сигурност — отговорих аз. — Не видях повтарящи се кости, но…
— Само ми кажи дали са един, или двама.
Острият ѝ тон издаваше напрежение. Вълнението, което бе показала по-рано — на път към ареста на Гари Ленъкс, беше изчезнало. Не само, че намесата на Одуя попари надеждите ѝ да установи вината на Ленъкс по отпечатъците, но сега очевидно бяхме открили четвърта жертва.
Денят не беше минал гладко, както се беше надявала.
— Един. Досега — добавих.
Ако намерехме дубликати на някоя от костите — да речем, две десни тибии, — това би означавало, че имаме работа със смесени останки от двама или повече души. Засега още не бях намерил нищо, което да потвърди такъв вариант.
— Какво друго можеш да ми кажеш?
— Костите, които открихме, са големи и тежки въпреки свиването в огъня. Бих казал, че са на мъж, но това е само първоначална преценка.
— Ръст? Възраст?
— Знаеш, че не мога…
— Ще докладвам на Ейнсли, а после ще се явя пред тълпа репортери. Само ми дай нещо.
Исках да кажа, че е твърде рано да се правят изводи за възрастта и височината на жертвата, докато все още копаехме в пепел и сгурия, но после забелязах напрегнатите бръчки около очите на Уорд.
— Съдейки по това, което видях, вероятно е възрастен мъж — казах ѝ. — Здрав, висок между 184 и 188 сантиметра, ако съдим по дължината на пищяла. Ще мога да дам по-точна оценка, когато направя всички изчисления. Засега това е само предположение.
Наблегнах на последната дума, за да дам да се разбере, че дори това не ми харесва.
— На каква възраст?
— Трудно е да се каже.
— Дай ми най-доброто си предположение.
— Току-що го дадох.
Разбирах нетърпението на Уорд, но по няколко изгорени кости можех да преценя само толкова.
— Хубаво. Ако не можеш да се справиш, ще повикам Миърс — сопна се тя.
Обърна се и излезе. Погледнах след нея и лицето ми пламна. Криминалистите избягваха погледа ми. Вдигнах ситото, но после отново го оставих на земята.
— Ще направя почивка — обявих.
Излязох от котелното сам. Кипях от гняв. С Уорд контактувахме само по работа, но винаги сме се разбирали. В миналото, когато бяхме работили заедно, никога не сме имали търкания и тя бе проявила искрена загриженост по време на паниката заради Грейс Страчън по-рано тази година. Очевидно беше подложена на напрежение, но това не ме успокояваше, след като така публично ме беше унижила. Обхванат от чувство за несправедливост, вървях по слабо осветен коридор. Стъпките ми кънтяха между влажните стени и ехото се връщаше към мен обратно като контрапункт в стакато. Едва когато завих зад следващия ъгъл и установих, че осветлението изведнъж свършва, осъзнах, че съм завил в грешна посока.
Точно пред мен коридорът изчезваше в тъмното. Сега, когато спрях, единственият звук бе дишането ми. Отпред се виждаше черната паст на по-широк проход и когато видях кръстосаната лента, разбрах, че това е блокираният тунел, водещ към разрушената морга. Срещу него, неосветен и едва различим в сенките, беше входът на старата морга.
Дъхът ми излизаше като пара в студения въздух на подземието и изведнъж осъзнах колко съм сам. Казах си, че е нелепо. В котелното, от което току-що бях излязъл, имаше криминалисти и цялата сграда беше пълна с полицаи. И все пак тук, в тъмния коридор, се чувствах, сякаш бях единственият човек в цялата болница.
Глупак. Сега се плашиш сам. Бях минавал оттук, когато за първи път слязох с Уилън, и макар да бяха махнали прожекторите, имах фенерче на телефона. Може би щях да намеря пътя към стълбите, ако продължа.
Но не го направих. Преодолях импулса да се озъртам назад, завъртях се и тръгнах обратно към мястото, откъдето бях дошъл. Макар че не исках да го призная, звукът от шляпането на подметките ми в локвите на пода беше добре дошло облекчение след тягостната тишина. Ускорих темпото, като се убеждавах, че не искам да губя повече време, и след като завих зад ъгъла, почти се блъснах в Уилън.