— Боже мой, не прави така повече! — каза той, като постави ръка на гърдите си. — Какво търсиш тук?
— Направих грешен завой.
Сърцето ми биеше бясно, но усещането, което имах в старата морга, вече беше изчезнало. Тръгнахме заедно по коридора.
— В котелното помещение казаха, че си се качил нагоре, но не те срещнах по пътя и затова реших, че си се изгубил — каза Уилън.
— Исках да подишам чист въздух.
Той забави крачка.
— Слушай. Чух какво е станало. Шефката… тя е под голямо напрежение. Не го приемай лично.
Това беше друга изненада. Уилън почти се извиняваше от името на Уорд.
— Сериозно ли мисли да повика Миърс?
— Само е изпускала парата. Тази сутрин мислехме, че ще направим пробив с Ленъкс. Сега ударихме на камък заради проклетите пръстови отпечатъци и на всичкото отгоре намерихме още една жертва. — Тонът на инспектора се промени. — Повярвай ми, тя няма да допусне Миърс до този случай.
Стигнахме до разклонението на коридора, където се бях объркал. От едната страна прожекторите отиваха към котелното помещение, а от другата — към стълбището. Обърнах се към Уилън, питайки се какво имаше предвид с това последно изявление.
Но той смени темата.
— Излез да пиеш един чай и после ела да приключим тук. Беше дълъг ден.
С тези думи той ме остави и се отдалечи по коридора.
Отне ми още няколко часа, докато пресея останалата пепел от котела. Когато приключихме, на металното дъно останаха само бледи петна като прах от тебешир. Костите, които намерихме, бяха изпратени в моргата. На следващата сутрин Парек трябваше да ги анализира. Ако имах късмет, аз също щях да имам възможност да ги разгледам.
Ако Уилън беше прав и Уорд не помоли Миърс да го направи вместо мен.
От това, което бях видял, не очаквах костите да разкрият много. Но бяхме намерили един предмет, който можеше да помогне. Въпреки че нямаше череп, открихме разтопена протеза, заровена в пепелта. Представляваше частично зъбно небце, усукано парче почерняла пластмаса и метал, към които все още бяха прикрепени отломки от счупени порцеланови зъби. Самите зъби ги нямаше и макар че можеше да се смята за потенциално важна находка, без челюст, с която да я сравним, нямаше как да сме сигурни, че е принадлежала на жертвата. Можеше да е попаднала в котела, след като е била изгубена или изхвърлена от друг собственик.
Аз обаче не мислех така. Подобно на костите, протезата не беше повредена достатъчно, за да предполагаме, че е била в котела, докато е работил на въглища. По-високата температура би изпарила пластмасата и би пръснала порцелана. Протезата изглеждаше по-скоро счупена, отколкото пръсната, и въпреки че небцето бе силно деформирано, личеше, че не е било изложено на толкова висока температура. Това показваше, че вероятно е принадлежала на жертвата, което би могло да е важен признак за установяване на самоличността ѝ.
Приключихме късно вечерта. Уилън имаше право — беше дълъг ден. Когато влязох през електрическата порта на „Балард Корт“, се двоумях дали да си направя късна вечеря, или да се огранича с едно питие и да си легна по-рано. В „Сейнт Джуд“ бях изял един фабрично опакован сандвич — тъжна комбинация от увехнала маруля и безвкусен кашкавал, която рекламираха като „селска закуска“, — и затова везните клоняха повече към бърбън и сън. Когато вкарвах колата, забелязах един от съседите ми да се суети около своята.
Само апартаментите от горните етажи имаха места в подземния гараж. Живеещите на партера паркираха в двора. Не знаех името на съседа, въпреки че един-два пъти се бяхме поздравявали. Оглеждаше нещо откъм шофьорската страна на автомобила си — много по-нов и по-усъвършенстван модел на моето 4x4.
— Наред ли е всичко? — попитах, като намалих и свалих стъклото.
— Някаква свиня е надраскала колата ми с пирон. — Гласът му трепереше от гняв. — И двете врати, чак до ламарината!
— Деца? — попитах, като си спомних какво ми каза пожарникарката, когато някой бе подпалил кофите за боклук.
— Или някой, който живее тук. Откакто разрешиха апартаментите да се пренаемат, това място постоянно запада. Ако пипна това копеленце…
Казах нещо за съчувствие и продължих. Когато паркирах и се качих в апартамента, въпросът какво да правя се реши от само себе си. След като си сипах чаша бърбън, си казах, че съм преживял достатъчно емоции за днес. Включих аудиоуредбата и се отпуснах в кожения фотьойл.