Изразните средства на старицата обаче бяха доста по-цветисти. Шибаняк. Тормозеше Гари и когато беше трезвен, но напиеше ли се, ставаше непоносим.
— Явно за това не е излъгала — продължи Уорд. — Очевидно Патрик Ленъкс е бил долен изверг. Работил е на контейнеровози, плаващи до Южна Америка, и не се е прибирал често. Но когато си е бил вкъщи, се е напивал до безпаметност и е раздавал юмруци. Особено срещу сина си. Това продължило, докато не ги изоставил, когато Гари бил на шестнайсет.
Това също съвпадаше с казаното от Лола.
— Къде е той сега?
— Мислим, че е в чужбина. Не успяхме да го проследим, но не вярвам да има нещо общо с убийствата. Освен може би от гледна точка на влиянието върху сина си.
— В смисъл че жертвите на насилие сами стават насилници?
Уорд сви рамене.
— Знаем, че понякога се случва. Хората се променят и това, че преди двайсет години Ленъкс е бил тормозен, не означава, че самият той не може да прояви същото поведение. Може да му е повлияло.
— Сега кой се изразява меко? — пошегувах се.
— Знаеш какво имам предвид. Както и да е, трябва да се прибирам. — Тя допи чая и с усилие се изправи на крака. — Благодаря за чая. Ако пак предлагаш, първо проверявай какви пакетчета има в кутията.
— Не беше ли мента?
Тя се усмихна.
— Каквото и да беше, беше много хубаво.
— Какво ще стане сега с Лола? — попитах, когато излязохме в коридора и Уорд започна да се обува.
— Рано е да се каже. Може да бъде обвинена в престъпно пренебрегване, ако се окаже, че е попречила синът ѝ да получи медицинска помощ. Но много зависи от това, което ще се случи с пръстовите отпечатъци.
— Имате ли достатъчно доказателства, за да обвините Гари Ленъкс?
— Не, но има начин да заобиколим процедурата — загадъчно отговори тя. — Другата алтернатива беше да помоля приятеля ти Одуя да убеди Лола, че е в техен интерес да се съгласят. За да докажат невинността си и така нататък. Но това явно няма как да се случи.
— Той не ми е приятел — промърморих недоволно. После се хванах за последните ѝ думи. — Защо няма как?
— Защото вече не е приятел на Лола — каза Уорд, докато отключвах входната врата. — Тя го уволни днес следобед.
23
На другата сутрин, след като се показа за кратко, слънцето отново се отказа да се бори с облаците. Докато карах към моргата, мрачните мокри улици проблясваха на светлината на фаровете много след като би трябвало да се е зазорило. Отидох по-рано от необходимото. По-късно щях да се срещна с Парек за огледа на костите, извадени от котелното, но преди това трябваше да свърша една друга задача.
Малките кости на бебето на Кристин Горски бяха киснали във вода няколко дни. Всяка сутрин се отбивах през моргата, за да проверявам как са и да сменям водата. От самото начало по тях нямаше много мека тъкан и сега дори и тя беше опадала. Нищо не ми пречеше да ги огледам, но знаех, че Уорд иска първо доклада за обгорените останки от котела. Скелетът на бебето трябваше да почака.
Крехките миниатюрни кости ме натъжиха, докато внимателно ги изваждах от водата. Някои бяха толкова малки, че можех да ги вдигна само с пинсети. Фрактурите, открити на рентгеновите снимки върху двете миниатюрни предмишници, бяха твърде тънки, за да се видят с невъоръжено око. Въпреки това се опитах да ги различа. Те вероятно бяха причинени от плъховете или — което беше по-вероятно, като се имаше предвид деликатността им, — когато мумифицираното тяло на майката е било преместено по-навътре в таванското помещение.
Но бяха твърде малки, за да се видят, тънки като косъмчета линии на фона на белите костици. Отново накиснах останките в чиста вода и излязох.
Огледът на овъглените кости от котела не отне много време. При наличие само на левия голям пищял, дясната капачка и няколко фаланги от ръцете и краката, за съдебния патолог нямаше много работа и Парек явно бе настроена за бързо приключване, когато нахълта в залата за брифинги с бодрото:
— Добро утро, добро утро, хайде да действаме!
Самият инструктаж беше чисто формален и когато излязохме, Парек се приближи до мен.
— Да си виждал наскоро колегата си? — попита.
Отначало не разбрах кого има предвид.
— Кого да съм виждал?
— Очевидно не говоря за кучето, което търси останки. Имам предвид нашия изтъкнат съдебен тафоном Даниел Миърс.
Последния път, когато го видях, беше в нощта, когато ми се беше обадил да ме моли за помощ. Предполагах, че вече е приключил, макар че, след като Уорд заплаши да го повика да направи огледа на изгорените кости вместо мен, очевидно все още беше тук.