Времето не се бе подобрило, докато бях вътре. Беше все още тъмно и мократа мъгла прерязваше и те смразяваше до костите. Пъбът се намираше през две улици, декориран в стил „лондонски кич“. Беше пълно с хора и миризмата на мокри палта се смесваше с тази на бира и топла храна. Наблизо имаше съдебни сгради, а клиентелата се състоеше предимно от адвокати. Самоуверените им надути гласове създаваха оживен фон. Поръчах сандвич и кафе на бара и после се огледах за свободна маса. Повечето бяха заети, но в ъгъла имаше празен стол. Внимателно, за да не разлея кафето, пресякох стаята. На масата вече седеше някой, но едва когато приближих, видях кой е.
Миърс.
Съдебният тафоном беше последният човек, с когото исках да обядвам. Но нямаше къде другаде да седна и докато се колебаех, той вдигна глава и ме видя. Съдейки по изражението на лицето му, имаше същото желание да обядва в моята компания, колкото и аз в неговата, но вече нямаше избор.
— Тук седи ли някой? — попитах, като посочих свободното място.
Той се поколеба за секунда, преди да отговори, сякаш се изкушаваше да излъже, но все пак сви рамене.
— Не.
Пред него на масата имаше нахапан сандвич и халба бира. Имаше и още една, празна чаша и когато седнах, той я бутна настрани, сякаш да покаже, че не е негова.
— Как върви работата? — попитах, за да не мълчим.
— Нормално. — Отново сви рамене. — Знаете как е. Добре.
Като че ли се чувстваше неудобно и се взираше в ръцете си, като въртеше халбата на масата. Имах чувството, че съжаляваше, че още не я е изпил. Огледах се, за да се уверя, че никой не може да ни подслуша. Но беше достатъчно шумно и нямаше кой да ни чуе.
— Уорд ви възложи установяването на самоличността, нали? — попитах тихо.
Не казах чия самоличност, но щеше да се досети, че имам предвид Мария де Соуза.
— Кой ви каза?
— Никой. Само предположих.
Боже, той наистина беше изнервен. Надявах се, че сандвичът ми няма да се бави много.
— О. Ясно. Да, аз… ъх… работя по въпроса.
Отпи от бирата, почти я изгълта до дъно. Уорд беше споменала, че има проблеми, и Парек също бе направила тънък намек за това. Като го гледах сега, беше очевидно, че нещо се случва, но проблемите на Миърс не ме засягаха. Не ми беше работа да се грижа за него. Докато си мислех това, погледнах нелепо младото му лице и едва сдържах въздишката си.
— Добре ли сте? — попитах.
— Защо да не съм?
— Исках само да се уверя. Когато се видяхме за последно…?
— Всичко е наред! Просто имам много работа. Може би, ако Уорд беше изчакала да свърша една задача, преди да ми тръсне друга, щях…
Той замълча и бузите му пламнаха в червено. Пак се започва, помислих си примирено.
— Ако имате нужда от второ мнение по някакъв въпрос…? — предложих тихо.
Той прехапа устни, премигна гневно и се втренчи в чашата си.
— Явно не мога да…
— Сандвич с кашкавал?
До масата стоеше млада жена с чиния в ръцете. Погледнах я и се усмихнах бързо.
— Благодаря.
Миърс гледаше гневно към коленете си, докато тя оставяше чинията. Изчаках я да си тръгне.
— Да? — подканих Миърс.
Но бях пропуснал момента.
— Няма значение — промърмори той.
Изправи се, изпи остатъците от бирата си и заобиколи масата, като я разклати и кафето ми се изплиска в чинийката.
— Чакайте малко — извиках, но той вече си проправяше път през тълпата към вратата.
Докато се отдалечаваше, бутна един представителен тип с костюм на тънки райета и той почти разля питието си.
— Ето какво поведение, господа, сме принудени да търпим в наши дни — обяви мъжът, гледайки след него.
Миърс дори не го забеляза.
24
Останах в пъба само за да си доям сандвича. Навън ръмеше и минувачите се влачеха по хлъзгавите тротоари с наведени глави и унило присвити рамене. Въпреки че все още беше ранен следобед, денят сякаш вече бързаше към нощта. Такива дни ме караха да се чудя защо съм избрал да живея в този град. Веднъж вече се бях местил от Лондон — замених задръстените улици и бетона с малко селце в Норфолк, където поне през есента времето приличаше на нормалния цикъл на природата, с последователна смяна на сезоните. Тук беше просто мрачно.
Все пак си давах сметка, че възприятията ми навярно са повлияни от случката с Миърс. Докато стоях на ръба на тротоара и чаках да пресека, отново се запитах какво се случва с него. Малко разследвания вървяха гладко и изненадите бяха част от работата. Младият съдебен тафоном имаше всички необходими умения и дори липсата на опит не би трябвало да го затрудни твърде много. Стига да го признаеше пред себе си и пред всички останали.