— А правосъдието за жертвите и техните семейства?
— Това са страни на една и съща монета. И моля ви, не обиждайте нито мен, нито себе си, като морализирате така. Седях до майка, на която току-що бяха съобщили, че бременната ѝ дъщеря е лежала мъртва в изоставена болница повече от година. Повярвайте ми, не по-малко от вас искам виновникът да бъде заловен. Просто имаме различни подходи. — Гласът му отново прозвуча по-бодро. — Както и да е, доктор Хънтър, за човек, който не иска да говори за „Сейнт Джуд“, не се справяте много добре.
Наистина не се справях добре. Не исках да споря за това. След като затворих, прибрах телефона ядосан сам на себе си. Докато полицията не събереше достатъчно доказателства, за да обвини Гари Ленъкс или да го изключи от заподозрените, разследването беше в задънена улица. Но колкото и отговорен да се чувствах за отварянето на тази кутия на Пандора, сега нищо не зависеше от мен. Влизането в спор с Одуя нямаше да помогне.
Едва когато излязох от навеса под дъжда, се запитах дали не беше точно това целта му, когато ме попита за Гари Ленъкс. Докато бързах към моргата, си казах, че трябва много да внимавам, когато се срещна с него довечера.
Частичната протеза беше в окаяно състояние. В резултат от огъня и последвалото грубо боравене с нея, когато останките са били извадени от котела, пластмасата се беше разтопила, а металът — деформирал. И макар че в пламъците температурата не е била достатъчно висока, за да разбие порцелановите зъби, нещо — вероятно удар — ги беше счупило близо до линията на венците. Тъй като не намерихме счупени зъби в пепелта, това явно се беше случило, преди напъхването на трупа в котела. Това означаваше, че дори полицията да намери зъболекаря на Уейн Буут и да установи, че е носил протеза, нямаше да е толкова лесно тя да се сравни с разтопената находка. Не бях сигурен дори, че е възможно.
Съдебният зъболекар би имал повече късмет. Въпреки това протезата ми разкри няколко неща. Силно разтопената пластмасова част беше предназначена за закрепване на нечие небце, което означаваше, че става дума за горна протеза. По формата на счупените зъби личеше, че са били предните четири резеца и десният кучешки зъб. Това беше сериозна празнина в устата на пациента. Липсата на един-два зъба можеше да се обясни с кариес или заболяване на венците, но цяла редица от пет липсващи зъба — включително предните — навеждаше на съвсем друга причина.
Бяха избити.
Това не означаваше непременно побой. Познавах човек, който бе изгубил голяма част от предните си зъби при падане с колело. Той бе предпочел импланти, а не протези, но тъй като изискваше продължителна и скъпа хирургична процедура, този вариант не беше по джоба на всеки.
Очевидно не е бил и по неговия, помислих си. Протезата беше много обикновена — състоеше се от елементарна акрилна пластина, която е покривала истинското небце и се е държала с метални скоби. Макар че вероятно не са се виждали от пръв поглед, те биха били ясно забележими — като сребърни нокътчета, захванати около съседните зъби. Моделът беше често срещан, наблягащ на функционалността, а не върху удобството или естетиката. Това означаваше, че собственикът или не се е интересувал как изглежда, или не е могъл да си позволи нещо по-изискано.
Предположих, че е второто.
Планирах след това да прегледам скелета на бебето, който още киснеше в прясна вода. Но протезата от метал и пластмаса ми отне повече време, отколкото очаквах, а се бях разбрал с Одуя да се видим в седем. Още една нощ киснене нямаше да навреди на малките кости и не беше спешно да се занимая с тях. С виновно чувство на облекчение, че съм си намерил оправдание да отложа тази неприятна задача още малко, реших да ги оставя за сутринта.
Протегнах се и присвих очи, когато ставите ми изпукаха, а после прибрах нещата си. Изгасих осветлението в лабораторията, отидох да се преоблека и се отправих към фоайето. Някой вървеше пред мен по коридора и с вече познатото чувство на досада разпознах Миърс.
Той също отиваше към изхода. Носеше непромокаемо яке и лъскавия си нов куфар. Изглеждаше уморен и прегърбен, а челото му беше смръщено, сякаш бе дълбоко угрижен. Когато ме видя, стрелна поглед настрани, почти крадешком. После вирна брадичка, изпъчи се и ми кимна кратко.
Вече се колебаех дали да не положа едно последно усилие, но когато видях този жест, реших, че няма смисъл. Кимнах му в отговор и мълчаливо изчаках да се запише в книгата за посетителите. Той спря на входната врата, за да си сложи качулката. Не бързах да се запиша, за да не се налага да излезем заедно.