Такива малки моменти променят живота.
Когато Миърс излезе, във фоайето нахлу влажен въздух. Навън беше тъмно и валеше. Миърс се бе присвил срещу вятъра и вече пресичаше улицата, когато аз отворих вратата. Спрях под навеса на входа, за да си закопчая палтото и тогава някой ме извика.
— Доктор Хънтър!
Вдигнах поглед и видях Одуя на отсрещния тротоар. Държеше чадър и идваше от метростанцията. Когато слезе от тротоара, за да дойде срещу мен, видях, че Миърс погледна, за да види кой ме вика. Сега този момент изглежда като замръзнал в съзнанието ми: двама души пресичат мократа улица в противоположни посоки, запечатани от светлината на уличните лампи като от светкавица на фотоапарат.
Чух колата, преди да я видя. От другата страна на улицата изпищя свирене на гуми. Колата летеше право към Одуя и фаровете ѝ го осветиха като в кадър. Той рязко обърна глава натам и в същото време понечи да се хвърли настрани. Но беше късно. С ужасяващ звук колата се блъсна в него, преметна го на капака и после през покрива. Чадърът се строши под колелата, а самият Одуя, като кълбо от преплетени крайници, се строполи на асфалта зад него.
Колата закриволичи, но не забави ход. Хванат по средата на улицата, Миърс се опита да се дръпне. Изпусна куфарчето и скочи настрани, но бронята на колата го закачи. Той падна на земята и видях, че задното колело мина през краката му. За секунда шофьорът сякаш изгуби контрол, блъсна един паркиран микробус, но после, с трясък на ламарини и чупещи се стъкла, отново овладя управлението и се отдалечи с рев.
Всичко свърши за секунди. Преодолях шока и изтичах на улицата. Одуя беше по-близо. Лежеше неподвижен и крайниците му бяха изкривени под неестествени ъгли като на изхвърлена кукла. Около главата му се бе събрала локва кръв, която се смесваше с дъждовната вода и блестеше под уличните лампи. Едното око бе леко отворено и гледаше втренчено неравния асфалт, а когато коленичих до него, видях, че формата на черепа му е деформирана. Лежеше абсолютно неподвижно — крещящ контраст с енергията и харизмата му. По това и по раните му осъзнах, че с нищо не мога да му помогна.
Навън наизскачаха хора и улицата се огласи с викове на ужас. Оставих Одуя и изтичах до Миърс. Целият в кръв, той лежеше до куфара си, чийто някога блестящ метал сега бе очукан и изкривен. Беше жив, но в безсъзнание и дишаше на влажни, плитки вдишвания. Едната му ръка очевидно беше счупена, но долната част на тялото му бе най-тежко засегната. Гумата на автомобила бе минала през десния му крак и през разкъсаната плът и напоения с кръв плат стърчаха парчета бяла кост.
Опитах се да се отърся от вцепеняващия шок и да се съсредоточа. Травмите на Миърс бяха много по-сериозни от тези на Конрад преди няколко дни и се почувствах безпомощен, докато гледах счупения крак. От многобройни рани течеше кръв, твърде силно, за да я спра.
— Дайте да видя. Аз съм медицинска сестра.
Младата жена коленичи до Миърс, като свали спортния сак от рамото си. С напрегнато лице заоглежда раните му.
— Дръж се, момче, линейката идва — започна да го успокоява. Той не показваше признаци, че чува и разбира. Тя ме погледна, докато сваляше тънкия си пъстър шал. — Имате ли химикалка?
Мозъкът ми започваше да функционира. Схванах идеята ѝ. Извадих химикалката от джоба си, а жената умело уви шала си около бедрото на Миърс. Дръпна силно и той изстена, но това беше повече физически рефлекс, отколкото съзнателна реакция. Жената пъхна химикалката под шала и започна да го усуква, като по този начин увеличаваше стягането. Този метод се нарича „турникет“ и е прост, но ефективен начин за кръвоспиране. Бях виждал да го използват и преди, но при съвсем различни обстоятелства.
— Дайте, аз ще се заема с това. Лекар съм — добавих, когато тя ме погледна колебливо. — Пробвайте да спрете кървенето от другите рани.
Хванах химикалката, за да поддържам натиска, а младата жена бръкна в сака си и извади кърпа.
— Чиста е — каза, като започна да превързва раната на другия крак на Миърс. — Тъкмо свърших смяната и отивах към фитнеса. Не видях какво се случи, само чух. Нападение ли беше?
Кимнах. Погледнах към Одуя. Хората се събираха около него; множество телефони излъчваха синкаво сияние. Някой беше покрил главата му с палто и в далечината вече се чуваха сирени.
— Познавате ли го? — попита младата жена, като забеляза накъде гледам.
— Да.