На лицето на Игор се появи сладка усмивка.
— Аха… Е, както искаш. Тогава си яж важните компоненти, а аз няма да те чакам.
След пет минути бяхме приключили с яйцата. Игор се потупа по корема и посегна към кафеварката. Небрежно попита:
— И какво смяташ да правиш?
— Да живея.
Игор се намръщи.
— Мишка, не държиш изпит в Токен-центъра… Не те питам защо си напуснал дома си. Питам за какво си го напуснал.
— За да живея — честно се опитах да обясня аз. — Нали сега имам право на безплатно жилище в град с население под сто хиляди?
— Имаш — весело потвърди Игор. — И ще получиш, няма спор.
— Бях тръгнал за И Пин — казах аз, — където има китайска колония. Казват, че се отнасят нормално… към такива като нас.
Игор се ухили. Игор отвори чекмеджето на масата, извади пакет цигари и запалка. Попита:
— Искаш ли?
— Не.
— Не се бой, не е трева. Обикновени безникотинови цигари.
— Все пак не искам — вземайки кафето си, казах аз. — Игор, а тук как се отнасят към нас?
— Към децата ли? — изпускайки кълбо дим, попита Игор.
— Към децата, получили Знак за Самостоятелност.
— Ами нормално се отнасят, както навсякъде — лениво каза той. Гласът му се промени и ако не беше явният мирис на тютюн и изгоряла хартия, бих заподозрял, че пуши трева. — Не се комплексирай. И не вярвай на разни истории. Към децата, доказали правото си да живеят самостоятелно, навсякъде в света се отнасят еднакво…
Той пусна още едно кълбо дим и довърши:
— Никак…
Не казах нищо. Гледах го как пуши. Димът беше красив — грапав като шмиргел, светлолилав, шумящ.
— Какво си се втренчил?
— Димът. Изглежда шикозно.
Игор ме погледна като че ли бях идиот.
— Какво шикозно има в него? Дим като дим… по дяволите…
Той припряно загаси цигарата направо в тигана.
— Та ти си мутант… неприятно ти е, нали?
Как да му обясня…
— Това е друго — опитах аз. — Разбираш ли, аз другояче чувствам миризмите.
— Как другояче?
— Виждам ги, чувам ги… дори ги усещам тактилно. Ето, ти пушиш, а димът е грапав. И шуми като пясък.
Очите на Игор се опулиха.
— Сериозно? И всичко виждаш по този начин?
— Ъхъ. Ето, в банята имаш шампоан с мирис на лимон. Само че не се радвай, мирисът е изкуствен. Ако беше истински, щеше да пищи тъничко и нямаше да е толкова гладък… а с грапавинки… разбираш ли?
— Да се побъркаш! — прочувствено каза Игор. — Познавах едно момиче с усилено зрение. Но при нея всичко беше много просто. Когато поискаше, се пренастройваше на режим за далечно виждане, когато искаше — на близък режим. И очите й се променяха доста смешно — ту изпъкваха напред, ту се прибираха, а цветът им беше ту кафяв, ту син… Но тя казваше, че все едно гледаш през бинокъл или микроскоп…
— А при мен е така — отвърнах аз.
Игор замълча.
— Извинявай. Разбрах — не искаш да говориш за това.
— Няма значение, питай колкото искаш… — отрекох аз.
— Забрави ли, че имам емпатична способност? — попита Игор.
Погледах го. И неизвестно защо не излъгах:
— Забравих. Да, не искам да говоря за това. Благодаря ти.
Игор стана от масата и сложи съдовете в миялната машина. Прозя се.
— Не искаш ли да спиш?
— Искам. Спах в монорелса, но там е шумно.
— Имам само едно легло, ти легни на дивана — предложи Игор. — А мога и да ти отстъпя кревата. Все ми е едно къде ще спя.
— Ще взема дивана — бързо казах аз. Наистина ми беше неудобно. Първо се сбих, при това сам започнах, после се натресох на гости, хапнах истинска храна. Сега остава да изгоня домакина от леглото и направо ще съм юнак.
Игор е прав, разбира се. Не обичам да говоря за себе си.
Когато бях още съвсем малък и не разбирах колко се различавам от другите, понякога изтърсвах нещо… и всички се смееха. Особено възрастните, които знаеха, че имам условно-положителна мутация. Сигурно е смешно, когато дотичва някое хлапе, прекарва ръка по въздуха и казва „Парфюма на лелката шумоли!“.
Той наистина шумолеше…
И тези проверки! Всеки месец, откакто се помня. Епруветки, в тях — хартийки, и всяка е напоена с нещо… „Мишенка, как усещаш този мирис? Като светеща ивица? И вибрира? Браво, Мишенка. А помниш ли как мирише млякото? А на какво разстояние усещаш човек? Да, възрастен… Ами, нека е през лятото… да, изпотен… Наистина ли?“
Отначало това е интересно. После е скучно. А накрая е направо противно.
„Миша, моля те, съсредоточи се. Нека проследим закономерността между мириса на пелин и вещество сто трийсет и шест прим… Само обща звукова тоналност? Миша… не може ли да се отнесеш по-отговорно към това? А цветът? Съсредоточи се!“