На хоризонта пред тях на нощното небе блестеше светлина. Уайнет се гордееше не само с единствената гимназия в областта, но и със светлините на стадиона си. Всички от околните населени места идваха, за да гледат състезанията в петък, след като собствените им мачове бяха свършили. Тъй като днес беше завършването и „Уайнет Бронкос“ играеха за последен път в регионалния шампионат, зрителите бяха повече от обикновено. Дали паркира елдорадото на улицата, на няколко преки от стадиона.
Не каза нищо, докато вървяха по тротоара, но когато стигнаха до гимназията, пъхна ръка в джоба на синия си блейзър, който изглеждаше нов, и извади пакет „Марлборо“.
- Искаш ли цигара?
- Не пуша. - В гласа й прозвуча неодобрение, като на госпожица Чандлър, когато говореше за двойното отрицание. Искаше й се да може отново да отговори, да каже нещо от рода на: „Да, Дали, с удоволствие. Защо не ми запалиш една?“.
Холи Грейс забеляза някои от приятелите си, които се отправяха към паркинга, и кимна на едно от момчетата, на което беше отказала среща тази вечер. Забеляза, че другите момичета носят нови поли или красиви дрехи, купени специално за случая, заедно с ниски обувки с квадратни токчета и с широки плетени панделки на пръстите. Тя беше облякла черната рипсена пола, която носеше на училище веднъж седмично, и карирана памучна блуза. Забеляза също, че всички други момчета са хванали момичетата си за ръка, но Дали бе заровил своите в джобовете на панталона си. Не задълго, помисли си горчиво. До края на вечерта сигурно щеше да я е опипал цялата.
Присъединиха се към тълпата, която вървеше към стадиона. Защо се беше съгласила да излезе с него? Защо беше казала „да“, когато знаеше какво иска той от нея - момче с неговата репутация, което беше станало свидетел на всичко онова.
Стигнаха до масата, където местният клуб продаваше големи жълти хризантеми с малки златни футболни топки, висящи от кафяво-бели панделки. Дали се обърна към нея и я попита:
- Искаш ли цвете?
- Не, благодаря. - Ехото върна звука на гласа й, далечен и високомерен.
Той спря толкова неочаквано, че момчето зад него се блъсна в гърба му.
- Мислиш, че не мога да си го позволя ли? - тросна се той под нос. - Мислиш, че нямам достатъчно пари да ти купя едно шибано цвете за три долара? - Измъкна износен кафяв портфейл, огънат във формата на хълбока му, и плесна една петдоларова банкнота. - Искам едно от тези - каза на госпожица Гуд, съветничката на клуба. - Задръжте рестото. - Той бутна хризантемата към Холи Грейс. Две жълти листенца паднаха върху маншета на блузата й.
Нещо в нея се пречупи. Тя отблъсна цветето към него и му върна нападението с ядосан шепот:
- Защо не ми го закичиш? Затова го купи, нали? За да можеш да ме опипаш още сега, а не да чакаш чак до танците!
Тя спря, ужасена от избухването си, и заби ноктите на свободната си ръка в дланта си. Осъзна, че мълчаливо се моли той да разбере как се чувства и да я погледне с онзи разтапящ поглед, който беше виждала да хвърля на другите момичета, и да й каже, че съжалява и че не я е извел само заради секса. Да й каже, че я харесва толкова, колкото и тя него, и че не я вини за това, което бе видял да прави Били Ти.
- Не съм длъжен да слушам тези глупости! - Той изби цветето от ръката й, обърна гръб на стадиона и гневно се отдалечи по улицата.
Холи Грейс погледна към цветето, паднало върху чакъла, панделките се въргаляха в прахта. Докато клякаше да го вдигне, край нея мина Джоуни Брадлоу в бонбонен пуловер и тъмнокафяви равни обувки. Джоуни на практика се беше предлагала на Дали през целия първи месец от започването на учебната година. Холи Грейс я бе чувала през смях да казва за него в тоалетните: „Знам, че се размотава с неподходящи типове, но о, боже, толкова е разкошен. Изпуснах си химикалката по испански, а той я вдигна и си помислих, о, боже, ще умра!“.
Нещастието се концентрира като твърда, стегната буца в нея, докато стоеше сама, стиснала окаляната хризантема в ръка, а хората се бутаха край нея към стадиона. Някои ог съучениците й я поздравиха и тя им се усмихна широко и весело помаха с ръка, сякаш кавалерът й просто беше отишъл до тоалетната и тя го чакаше да се върне всеки момент. Старата й пола висеше като оловна завеса около хълбоците й и макар да знаеше, че е най-красивото момиче в гимназията, това не я караше да се чувства по-добре. Каква полза имаше да си красива, когато нямаш хубави дрехи и всеки в града знае, че майка ти е седяла на дървената пейка в социалните грижи през целия следобед.
Знаеше, че не може да остане да стои там с глупава усмивка на лицето, но не можеше да отиде на скамейките, не и сама, не и тази вечер. Не можеше и да се върне към пансиона на Агнес Клейтън, докато всички не се настаняха. Плъзна се предпазливо покрай сградата и после се мушна вътре през вратата до железарията.