Колата запали само след три опита, което беше почти рекорд. Даде на заден и излезе от паркинга. Погледна в огледалото и видя бледа кожа, тъмна коса, хваната на врата с гумено ластиче, и зачервен нос от последната серия настинки. Якето й беше твърде голямо и нямаше нито пари, нито енергия да подобри външния си вид. Поне не се налагаше да отблъсква интереса на колегите си.
През изминалите шест седмици имаше някои успехи, но и много катастрофи. Една от най-лошите се случи точно преди Деня на благодарността, когато Клеър откри, че спи на дивана, и й крещя пред всички, докаго бузите на Франческа не пламнаха от унижение. Сега тя и Звярът живееха в стая с кухня над един гараж в Сълфър Сити. Беше проветриво и лошо обзаведено място, с двойно легло на буци, но наемът бе нисък и тя можеше да го плаща седмично, така че се опитваше да изпитва благодарност за всеки грозен сантиметър от него. Беше спечелила и правото да използва служебната кола, макар че Клеър я караше да плаща за бензина, дори когато я вземаше друг. Водеше изтощително, първично съществуване, без възможност за осигуряване на финансови запаси, без възможност за задоволяване на лични потребности и без абсолютно никаква възможност за нежелана бременност.
Стисна здраво волана. Като оцеляваше почти без никакви разходи, тя бе успяла да спести сто и петдесетте долара, които клиниката за аборти в Сан Антонио изискваше, за да се отърве от бебето на Дали Бодин. Отказа да си позволи да мисли за последствията от решението си, просто беше твърде бедна и твърде отчаяна, за да обмисля моралната страна на въпроса. След часа при лекаря в събота щеше да избегне още една катастрофа. Това беше цялото обмисляне, което си позволи.
Изпълни задачите си за малко повече от час и се върна в станцията, където Клеър й се разкрещя, че е тръгнала, преди да почисти прозореца й.
Следващата събота Франческа стана призори и шофира два часа до Сан Антонио. Чакалнята на клиниката за аборти беше оскъдно мебелирана, но чиста. Седна на един пластмасов стол, хванала здраво с две ръце черната платнена торба и стиснала крака, сякаш несъзнателно се опитваше да предпази малкото късче протоплазма, което скоро щеше да бъде откъснато от тялото й. В помещението имаше три други жени, две от които мексиканки и една износена блондинка с акне и безнадеждни очи. Всички бяха бедни.
Жена на средна възраст, която приличаше на испанка, облечена с тясна бяла блуза и тъмна пола, се появи на вратата и извика името й.
- Франческа, аз съм госпожа Гарсия - каза тя с лек акцент. -Бихте ли дошли с мен, моля?
Франческа я последва безчувствено в малък кабинет, облицован с фалшив махагон. Госпожа Гарсия седна зад бюрото си и покани Франческа да се настани в друг пластмасов стол с различен цвят от този в чакалнята.
Жената беше приветлива и прегледа експедитивно документа, който Франческа трябваше да подпише. После обясни процедурата, която се извършваше в една от хирургическите зали по коридора.
Франческа хапеше вътрешността на устната си и се опитваше да не слуша много внимателно. Госпожа Гарсия говореше бавно и спокойно, винаги използваше думи като „тъкан“ и никога „зародиш“. Франческа почувства смътна благодарност. Откакто беше осъзнала, че е бременна, отказваше да персонифицира нежелания посетител, заселен в утробата й. Отказваше да го свърже в ума си с онази нощ в блатото в Луизиана. Животът й беше напълно окастрен и в него нямаше място за чувства, нямаше място за изграждане на фалшиви романтични образи на дундести розови бузки и мека къдрава коса, нямаше желание да използва думата „бебе“ дори в мислите си. Госпожа Гарсия започна да говори за „вакуум аспирация“ и в мислите на Франческа изникна старата прахосмукачка, с която чистеше станцията всяка вечер.
- Имате ли въпроси?
Тя поклати глава. Лицата на трите тъжни жени в чакалнята сякаш се бяха запечатали в ума й - жени без бъдеще, без надежда.
Госпожа Гарсия плъзна една брошура през металното бюро.
- Тук има информация за противозачатъчните средства, която трябва да прочетете, преди отново да имате полов контакт.