Отново? Споменът за жарките целувки на Дали я заля, но интимните ласки, които някога бяха разпалвали сетивата й, сякаш се бяха случили с някой друг. Не можеше да си представи някога отново да се чувства толкова хубаво.
- Не мога да задържа тази... тази тъкан - каза тя рязко, прекъсвайки жената по средата на изречението и докато й подаваше изображение на женската репродуктивна система.
Госпожа Гарсия спря да говори и наклони главата си, за да слуша, очевидно свикнала да чува лични истории.
Франческа знаеше, че няма нужда да оправдава действията си, но не можеше да спре потока от думи.
- Не виждате ли, че е невъзможно? - Юмруците й се свиха в скута й. - Аз не съм ужасна личност. Не съм безчувствена. Но едва мога да се грижа за себе си и за една котка.
Жената я погледна съчувствено.
- Разбира се, че не си безчувствена, Франческа. Това е твоето тяло и само ти можеш да решиш кое е най-добро за теб.
- Взех решение - отвърна тя с гневен глас, сякаш жената спореше с нея. - Нямам съпруг и пари. Работата ми виси на косъм, шефката ми ме мрази. Дори не мога да си плащам здравни осигуровки.
- Разбирам, трудно е...
- Не разбирате! - Франческа се наведе напред със сухи и ядни очи, всяка дума излизаше като изстреляна с пистолет. -През целия си живот съм живяла на гърба на други хора, но стига толкова. Ще направя нещо със себе си!
- Мисля, че амбициите ти са достойни за възхищение. Очевидно си компетентна млада...
Франческа отново отблъсна съчувствието на госпожа Гарсия, опитвайки се да й обясни, опитвайки се да обясни на себе си какво я беше довело в тази клиника от червени тухли в най-бедната част на Сан Антонио. Кабинетът беше топъл, но тя обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.
- Виждали ли сте някога онези картинки, които се изработват върху черно кадифе, с малки гвоздейчета и ширити в различни цветове - на мостове и пеперуди, такива неща? -Госпожа Гарсия кимна. Франческа се взря във фалшивите махагонови панели, без да ги вижда. - Една от тези ужасни картинки виси закачена на стената точно над леглото ми, една ужасна розово-оранжева картинка на китара.
- Не разбирам...
- Как може някой да роди бебе, когато живее на място с подобна украса? Каква майка би изложила умишлено едно малко беззащитно бебе на нещо толкова грозно? - Бебе. Беше казала думата. Беше я казала два пъти. Болезнена стена от сълзи напираше под клепачите й, но тя отказа да ги пролее. През изминалите години беше изплакала достатъчно разглезени сълзи за цял един живот и повече нямаше да плаче.
- Знаете ли, Франческа, един аборт не е краят на света. В бъдеще обстоятелствата за вас може да са различни, моментът да е по-удобен...
Последните й думи сякаш увиснаха във въздуха. Франческа се отпусна на стола си, целият й гняв се беше изпарил. До това ли се свеждаше човешкият живот, чудеше се тя, до въпрос на удобство? За нея беше неудобно да има бебе сега, така че просто се отърваваше от него. Погледна към госпожа Гарсия.
- Приятелите ми в Лондон планираха абортите си така, че да не попречат на баловете и партитата им.
За първи път госпожа Гарсия настръхна.
- Жените, които идват тук, не се тревожат за това, че ще пропуснат някое парти, Франческа. Те са петнайсетгодишни или вече имат твърде много деца и нямат съпрузи. Те са жени без работа и без никаква надежда да си намерят такава.
Но тя не беше като тях, каза си Франческа. Тя вече не беше безпомощна и разбита. Последните няколко месеца бяха доказали това. Беше търкала тоалетни, търпеше грубости, хранеше се и живееше с почти нищо. Повечето хора щяха да се пречупят, но не и тя. Тя бе оцеляла.
Това беше нова, мъчителна картина на самата нея. Седна по-изправена в стола, а юмруците й постепенно се отпуснаха. Госпожа Гарсия каза колебливо:
- В момента животът ви изглежда доста несигурен.
Франческа помисли за Клеър, за грозната си стая над гаража, за китарата, за нежеланието си да се обади на Дали за помощ, макар отчаяно да се нуждаеше от нея.
- Несигурен е - съгласи се тя. Наведе се, взе торбата си, после се изправи. Импулсивната оптимистична част от нея, за която смяташе, че е умряла преди месеци, изглежда, беше станала господар на краката й, изглежда, я тласкаше да направи нещо, което можеше да предизвика само катастрофа, нещо нелогично, глупаво...
Нещо чудесно.
- Мога ли да получа парите си обратно, госпожо Гарсия? Удръжте каквото е необходимо за отделеното ви време днес.
Госпожа Гарсия изглеждаше обезпокоена.
- Сигурна ли си в решението си, Франческа? Вече си в десетата седмица. Не ти остава много време за безопасен аборт. Абсолютно сигурна ли си?