Три седмици след разговора й с Клеър, водещите на KDSC бяха покосени от грипна епидемия и желязната шефка бе принудена да позволи на Франческа да се настани в студиото. Сърцето на Франческа биеше толкова бързо, че имаше чувството, че в гърдите й се въртят перки на хеликоптер.
Студиото беше малко и задушно. Франческа се настани пред контролното табло и несръчно си сложи слушалките. Ръцете й трепереха. В малка радиостанция като KDSC нямаше тонрежисьори, които да обслужват контролното табло, говорителите правеха всичко сами. Франческа бе прекарала часове наред да се научи как да пуска плочите, да работи с копчетата за микрофона, да променя нивото на звука и да използва трикасетния дек, макар че можеше да достига само две от отделенията от стола си пред микрофона.
Когато новините свършиха, тя погледна редицата циферблати на контролното табло. Струваше й се, че променят формата си пред очите й, че се разтапят, докато накрая не можеше да си спомни за какво служи нито един от тях. Насили се да се концентрира. Ръката й се насочи към таблото. Бутна лоста, който задействаше микрофона и увеличи звука. Между гърдите й се стичаше пот. Трябваше да се представи добре. Ако объркаше нещо днес, Клеър никога нямаше да й даде втори шанс.
Когато отвори уста, езикът й сякаш беше залепнал за небцето.
- Здравейте - изграчи тя. - Аз съм Франческа Дей от KDSC, с музика в сряда сутринта.
Говореше твърде бързо, сливаше думите и не можеше да измисли какво да каже, макар че беше репетирала този момент в ума си стотици пъти. Паникьосана, тя пусна плочата, но я беше нагласила твърде близо до началото на песента и тя тръгна с провлачване. Франческа изстена на глас, а после осъзна, че не е изключила микрофона, така че и това бе прозвучало в ефир. Засуети се с лоста.
Клеър я гледаше от приемната през прозрачната стена и клатеше глава с отвращение. Франческа имаше чувството, че чува думата „Туинки“ да достига до слуха й през изолираните стени.
Нервите й постепенно се успокоиха и тя започна да се справя по-добре, но през последните месеци беше слушала касети с твърде много добри говорители, за да знае колко е посредствена. Когато времето й най-накрая свърши и тя излезе от студиото, куцаща от изтощение, Кейти й се усмихна съчувствено и промърмори нещо за нервите при първия път. Клеър изскочи от кабинета си и обяви, че грипната епидемия е повалила и Пол Мейнърд и че отново ще пусне Франческа в ефир следващия следобед. Говореше толкова язвително, че Франческа не изпита и най-малко съмнение колко й е неприятна създалата се ситуация.
Същата вечер, докато използваше една от четирите си вилици, за да сипе препържените бъркани яйца в чинията си, тя се опита за хиляден път да прецени какво е объркала. Защо не можеше да говори пред микрофона така, както говореше на хората?
Хората. Остави вилицата си, връхлетяна от неочаквана идея. Клеър все говореше за хората, но къде бяха те? Скочи импулсивно от масата и започна да прелиства списанията, които беше взела от студиото. Най-накрая изряза четири снимки на хора, за които реши, че може би ще слушат предаването следващия следобед - млада майка, побеляла възрастна жена, козметичка и шофьор на камион с наднормено тегло, като онези, които пътуваха из страната по щатските магистрали и хващаха сигнала на KDSC в радиус от петдесетина километра. Те щяха да са публиката й утре. Само тези четиримата.
Следващия следобед тя залепи снимките върху контролното табло, като изпусна старата дама два пъти с несръчните си пръсти. Сутрешният водещ пусна новините и тя се настани на стола, нагласяйки слушалките си. Без повече имитации. Щеше да го направи по своя си начин. Погледна снимките пред себе си - младата майка, старата жена, козметичката и шофьора. Говори на тях, мамка му. Бъди себе си и забрави всичко останало.
Новините свършиха. Франческа се взря в приветливите кафяви очи на младата майка, натисна копчето на микрофона и пое дълбоко въздух.
- Здравейте, всички, аз съм Франческа с музика и леки разговори в четвъртък следобед. Прекарвате ли си наистина добре днес? Надявам се да е така. Ако не, може би ние ще променим нещата. - Боже, звучеше като Мери Попинс. - За добро или зло, ще съм с вас през целия следобед, ако успея да натисна правилните копчета. - Така беше по-добре. Усещаше, че се отпуска малко. - Да започнем с музика. - Погледна към своя шофьор. Изглеждаше като някой, който Дали би харесал, пияч на бира, който обича футбола и мръсните шегички. Тя му се усмихна. - Чуйте тази абсолютно отегчителна песен на Деби Буун. Обещавам ви, че песните ще стават по-хубави с напредването на предаването.