- О, боже...
Холи Грейс хвърли близалката и сграбчи ръката й.
- Дръж се.
Франческа изстена и се присви напред в опит да се съвземе. Между краката й се стече вадичка от амниотична течност. Тя се обърна към Холи Грейс и направи половин стъпка, а течността достигна сандалите й. Франческа ахна и се улови за корема.
- О, Натали... никак не се държиш... като... дама.
Откъм кошарата на телетата се блъснаха чинели, момчето е тромпета отново отрази тексаското слънце и засвири с всичка сила:
Аз съм янки дудъл денди,
янки дудъл, успявам или умирам,
истински жив племенник на чичо ми Сам,
роден на четвърти юли.
Разпалването на пламъка
22
Той се прилепи към стената и стисна в юмрук джобното ножче. Задържа палеца си близо до механизма за отваряне. Не искаше да убива. Не намираше удоволствие в проливането на човешка кръв, особено на кръвта на жени, но винаги идваше време, когато това ставаше необходимо. Наклони глава настрани и чу звука, който очакваше, тихия звън на отварящия се асансьор. След като жената излезете от него, стъпките й щяха да потънат в дебелия килим в цвят пъпеш, затова той започна да брои тихичко - всеки мускул на тялото му се напрегна, готов за действие.
Прокара палеца си по механизма на ножчето, не достатъчно силно, че да го отвори, а само за успокоение. Градът беше джунгла за него, а той беше ягуар - силен, тих хищник, който знаеше какво да прави.
Никой не помнеше името, с което се беше родил - времето и жестокостите го бяха изтрили. Сега светът го познаваше само като Лашър.
Лашър Велики.
Продължи да брои, вече беше пресметнал времето, необходимо на жената да стигне завоя по коридора, където той се беше прилепил до мекия тапет. Долови лекия аромат на парфюма й. Приготви се за скок. Тя беше красива, известна... и скоро щеше да е мъртва!
Кръвожаден рев се откъсна от гърлото му, когато се хвърли напред.
Тя изпищя и препъвайки се, отстъпи назад, изпусна чантата си. Той натисна механизма на джобното си ножче с едната ръка, а с другата намести очилата на носа си и погледна към нея.
- Ти си мъртва, Чайна Колт! - усмихна се заплашително Лашър Велики.
- А ти си задник, Тиодор Дей! - Холи Грейс Бодин се наведе да го удари по дъното на камуфлажния му панталон, после се хвана за гърдите през якето. - Честна дума, Теди, следващия път, когато направиш това, ще използвам това ножче срещу теб!
Теди, чието айкю бе сто и седемдесет, измерено от специален детски екип в бившето му училище в модно предградие на Лос Анджелис, не й повярва и за секунда. Но за да се застрахова, я прегърна охотно, тъй като обичаше Холи Грейс почти колкото майка си.
- Епизодът снощи беше страхотен, Холи Грейс. Харесва ми как използваш нунчакото. Ще ме научиш ли? - Всеки вторник вечер му беше разрешено да гледа „Чайна Колт“, макар че майка му смяташе, че в сериала има твърде много насилие за Впечатлително деветгодишно дете като него. - Виж новото ми джобно ножче, Холи Грейс. Мама ми го купи от „Чайнатаун“ миналата седмица.
Холи Грейс взе ножчето от ръката му, огледа го и после прокара края му по кестенявата коса, която висеше права и на клечки над бледото чело на момчето.
- Повече ми прилича на джобен гребен, приятелче.
Теди я погледна отвратено и си взе оръжието. Бутна нагоре по носа си черната пластмасова рамка на очилата си и разроши кичурите, които тя току-що беше сресала.
- Ела да видиш стаята ми. Имам нов тапет с космически кораб. - Без да поглежда назад, той се втурна по коридора, маратонките му сякаш летяха, от едната му страна се поклащаше манерка, тениската му с Рамбо бе запасана в камуфлажния панталон, който беше здраво затегнат с колан, точно както му харесваше.
Холи Грейс погледна след него и се усмихна. Боже, обичаше това хлапе. Той й беше помогнал да се справи с ужасната болка заради Дани, която смяташе, че никога няма да преодолее. Но сега, докато го гледаше да изчезва, в нея се промъкна друга болка. Беше декември 1986 година. Бе навършила трийсет и седем преди два месеца. Как беше допуснала да стане на трийсет и седем, без да има друго дете?
Докато се навеждаше, за да вземе изпуснатата си чанта, си припомни адския четвърти юли, когато Теди се роди. Климатикът в областната болница не работеше и в стаята, в която сложиха Франческа, вече имаше други пет пищящи, потни жени. Франческа лежеше на тясното легло с мъртвешки бледо лице, кожата й беше лепкава от пот и мълчаливо понасяше контракциите, които разтърсваха дребното й тяло. В този момент Холи Грейс взе решение да остане до нея. Никоя жена не трябваше да роди бебето си сама, особено жена, която беше толкова решена да не моли за помощ.