- Ти си сръчен - каза Скийт, като се взираше през тъмния прозорец на таксито. - Сръчен си и имаш талант, но нещо в теб ти пречи да станеш истински шампион. Просто искам да разбера какво е то.
Дали знаеше, но нямаше да му каже.
- Слушай сега, Скийт Купър. Всички разбират, че да гледаш голф по телевизията е толкова интересно, колкото и да гледаш как някой спи. Тези телевизионни босове са готови да ми платят доста забележителна сума, за да освежавам техните излъчвания, и не виждам защо трябва да отхвърлям щедростта им.
- Тези телевизионни босове носят модерни парфюми - изръмжа Скийт, сякаш това обясняваше всичко. - И откога те е грижа толкова за парите?
- Откакто погледнах календара и видях, че съм на трийсет и седем, ето откога. - Дали се наведе напред и рязко почука по стъклото, което ги разделяше от шофьора. - Хей, ти! Пусни ме да сляза на следващата пресечка.
- Къде си мислиш, че отиваш?
- Отивам да видя Холи Грейс, ето къде. И отивам сам.
- Това няма да ти помогне. Тя ще ти каже същото като мен.
Дали отвори вратата, изскочи от колата пред магазина на „Картие“ и... стъпи право в купчина кучешки лайна. „Така ми се пада - помисли си той, - задето ядох обяд, който струва повече от годишния бюджет на страна от Третия свят.“
Без да го е грижа за вниманието на няколко минаващи покрай него жени, той започна да стърже подметката на обувката си в тротоара. Точно тогава Мечката се приближи иззад него, насред „Мидтаун“.
По-добре подпиши, докато още те искат - каза му той. -Още колко ще продължаваш да се самозалъгваш?
Не се самозалъгвам. Дали тръгна по Пето Авеню към апартамента на Холи Грейс.
Мечката остана с него, като клатеше голямата си руса глава с отвращение.
Мислеше си, че като откажеш пиячката, ще си гарантираш пътовете, нали, момче? Мислеше, че е толкова просто. Защо не кажеш на стария Скийт какво наистина ти пречи? Защо веднага не му кажеш, че нямаш кураж да си шампион?
Дали ускори крачка в опит да се откъсне от Мечката в тълпата. Но той беше упорит. Беше се задържал дълго и нямаше намерение да се разкара.
Холи Грейс живееше в „Мюзиъм Тауър“, луксозна сграда с апартаменти, построена над Музея за модерно изкуство, заради което обичаше да казва, че спи върху някои от най-великите художници на света. Портиерът разпозна Дали и го пусна в апартамента на Холи Грейс да я изчака. Дали не я беше виждал от няколко месеца, но се чуваха често по телефона и обсъждаха повечето неща, които се случваха в живота им.
Апартаментът не беше обзаведен по вкуса на Дали - имаше твърде много бели мебели, столове с необичайни форми, които не пасваха на дългурестото му тяло, и абстрактно изкуство, което му напомняше за пяна в басейн. Свали палтото и вратовръзката си, после си пусна касетата „Роден в САЩ“. Превъртя до песента „Област Дарлингтън“, която по негово мнение беше една от десетте най-велики американски песни на всички времена. Докато Брус пееше за приключенията си с Уейн, Дали бродеше из просторния хол и накрая спря пред пианото на Холи Грейс. От последния път, когато беше идвал тук, тя бе добавила няколко снимки в сребърни рамки към колекцията си, която винаги стоеше отгоре. Забеляза няколко нейни снимки с майка й, две снимки на себе си, няколко кадъра на тях двамата заедно и фотография на Дани, която бяха направили в Сиърс през 1969 година.
Пръстите на Дали се сключиха около рамката. Кръглото лице на Дани с широко отворените очи му се усмихваше насреща с мъничко мехурче слюнка, замръзнало завинаги на долната му устна. Ако Дани беше жив, щеше да е на осемнайсет години. Дали не можеше да си го представи. Не можеше да си представи Дали на осемнайсет, висок колкото него, рус и добре сложен, красив като майка си. В ума му Дани завинаги щеше да остане бебе, което тича към двайсетгодишния си баща с пълен памперс, пада на колене и протяга дундести ръце, в израз на пълно доверие.
Дали остави снимката и отклони поглед. След всичките тези години болката беше все още там, не толкова остра може би, но все пак съществуваше. Разсея се, като разгледа снимката на Франческа, облечена с яркочервени шорти, усмихваща се палаво срещу фотоапарата. Беше се покачила на голяма скала, отмахваше косата от лицето си с една ръка и придържаше дундесто детенце между краката си с другата. Усмихна се.
Изглеждаше щастлива на тази снимка. Времето, прекарано с Франческа, беше хубаво.
Кой би си помислил, че Мис Каприз ще постигне такъв успех? Беше се справила чисто сама, знаеше го от Холи Грейс. Беше отгледала дете без ничия помощ и беше направила кариера. Разбира се още преди десет години в нея имаше нещо специално - решителност, начина, по който се втурваше в живота с главата напред и преследваше онова, което иска, без никаква мисъл за последствията. За част от секундата през ума му проблесна мисълта, че Франческа живееше на пълни обороти, докато той креташе едва-едва.