По-ясно отколкото й се щеше, тя най-сетне видя дълбините на болката му. Почувства я с всяко свое сетиво, защото отразяваше и нейната. Цялата й същност отхвърляше представата за страданието на кое да е живо същество. Дали бе взел сина й, но знаеше, че не е в състояние да го задържи задълго. Той искаше да я удари, но това беше против природата му, затова търсеше друг начин да я накаже, друг начин да я накара да страда. Побиха я тръпки. Дали беше умен и ако помислеше достатъчно, може би щеше да открие подходящото отмъщение. Трябваше да го спре, преди това да се случи. Заради тях двамата и заради Теди не можеше да позволи това да продължава.
- Отдавна научих, че хората, които имат много притежания, хабят толкова енергия да ги пазят, че губят представа за важните неща в живота. - Тя пристъпи напред, без да го докосва, а само за да се увери, че я гледа право в очите. - Аз имам успешна кариера, Дали, както и седемцифрена сметка в банката и солидна професия. Имам къща и красиви дрехи. Имам четирикаратови диамантени обеци на ушите. Но никога не забравям кое е важното. - Ръцете й се вдигнаха към ушите и свалиха обеците. Диамантите лежаха в дланта й, студени като парченца лед. Тя ги протегна към него.
За първи път Дали изглеждаше несигурен.
- Какво правиш? Не ги искам. Не го държа за откуп, за Бога!
- Знам това. - Тя търкулна диамантите в дланта си, за да уловят светлината от фаровете. - Вече не съм твоята Мис Каприз, Дали. Просто искам да съм сигурна, че разбираш точно какви са приоритетите ми и колко далеч мога да стигна, за да си върна Теди. Искам да знаеш срещу какво се изправяш. -Пръстите й се свиха около диамантите. - Най-важното нещо в живота ми е моят син. А всичко друго е просто боклук.
И после, докато Дали я гледаше, дъщерята на Блек Джак Дей го направи отново. С едно силно движение на ръката тя хвърли перфектните четирикаратови диаманти далеч, в най-тъмната част на кариерата.
За миг Дали не каза нищо. Повдигна крака си и постави ботуша си на бронята на колата, загледан в посоката, накъдето бяха излетели камъните. Накрая я погледна.
- Променила си се, Франси, знаеш ли?
Тя кимна.
- Теди не е обикновено момче.
По начина, по който го каза, тя разбра, че това не е комплимент.
- Теди е най-доброто дете на света - отвърна му остро.
- Той има нужда от баща. Едно мъжко присъствие ще го закали. Момчето е много хилаво. Първото нещо, което трябва да направиш, е да му кажеш за мен.
Тя искаше да му изкрещи и да му отвърне, че няма да направи нищо подобно, но с болезнена яснота осъзна, че вече твърде много хора знаят, за да може да запази тайната от сина си. Кимна неохотно.
- Имаш да се реваншираш за много години - каза Дали.
- Нямам да се реванширам за нищо.
- Не възнамерявам да изчезна от живота му. - Лицето на Дали отново се изопна. - Можем да се споразумеем сами или да наема някой адвокат кръвопиец, когото да насъскам срещу теб.
- Няма да позволя Теди да бъде наранен.
- Тогава по-добре да се споразумеем. - Той свали крака си от колата, отвори вратата и се настани зад волана. - Връщай се в къщата. Ще го доведа утре.
- Утре? Искам го сега! Още тази вечер!
- Е, това е твърде лошо - подсмихна се той. После затръшна вратата.
- Дали! - Тя се втурна към него, но той вече излизаше от кариерата, а изпод гумите на колата му хвърчеше чакъл. Франческа крещя след него, докато не осъзна, че е безсмислено, и после се втурна към своята кола.
Първоначално двигателят не искаше да запали и тя се уплаши, че акумулаторът е паднал заради фаровете. Когато най-сетне успя, Дали вече беше изчезнал. Даде газ по стръмния път след него, без да обръща внимание на занасянето. На върха на кариерата зърна избледняващите му светлини в далечината. Гумите й избуксуваха, докато ускоряваше. Само ако не беше толкова тъмно! Той излезе на магистралата и тя продължи след него.
Следва го в продължение на няколко мили, пренебрегвайки пищенето на гумите и увеличавайки безразсъдно скоростта, когато пътят стана равен. Дали познаваше черните пътища, а тя не, но отказваше да се предаде. Той нямаше право да й причинява това! Знаеше, че го е наранила, но нямаше право да я тероризира. Достигна почти сто километра в час, после сто и двайсет...
Ако той не беше угасил фаровете си, може би накрая щеше да го настигне.
26
Когато се върна в къщата на Дали, Франческа беше като вцепенена. Докато уморено излизаше от колата, прехвърляше в ума си откъслечни епизоди от срещата в кариерата. Повечето мъже щяха да са щастливи, че им е била спестена тежестта по отглеждането на дете. Защо не си беше избрала някой от тях?