Едно нещо знаеше със сигурност. Щеше да изпрати на стария Ники дяволски по-добра жена, отколкото той му беше дал.
14
Наоми Яфе Танака трябваше да положи усилия да не скочи от бюрото си и да се разтанцува, когато остави телефонната слушалка. Беше я намерила! След невероятно количество работа най-накрая беше намерила своето дръзко момиче! Бързо повика секретарката си и й продиктува няколко инструкции.
- Не се опитвай да се свържеш с нея, искам лично да я открия. Просто провери информацията ми, за да сме сигурни, че е вярна.
Секретарката й вдигна поглед от бележника си.
- Не смяташ, че ще ти откаже, нали?
- Не ми се вярва. Не и е парите, които ще й предложа. - Но въпреки цялата си увереност, Наоми беше роден войн и знаеше, че няма да се успокои, докато не види подписа на момичето под железен договор. - Искам да тръгна възможно най-бързо. Съобщи ми веднага щом уредиш всичко.
След като секретарката й излезе, Наоми се поколеба за момент, а после набра номера на своя апартамент. Телефонът звънеше ли, звънеше, но тя отказваше да затвори. Той беше там. Нямаше чак такъв късмет, че да е изчезнал магически. Не трябваше да се съгласява да остане у дома й. Ако някой от фирмата научеше...
- Вдигни, по дяволите!
Линията изщрака.
- Публичен дом и крематориум „Саул“. Говори Лайънел.
- Не можеш ли просто да кажеш „ало“ като всички нормални хора? - тросна се тя. Защо си причиняваше това? Полицията искаше да разпита Джери, но той бе получил информация, че планират да го натопят е изфабрикувани обвинения за продажба на наркотици, така че отказваше да говори с тях. Вече дори не пушеше трева, камо ли да продава дрога и не й даде сърце да го изхвърли на улицата. А и беше запазила достатъчно от старото си недоверие към полицията, за да изпитва нежелание да го предаде на непредсказуемостта на правната система.
- Говори мило с мен, иначе ще затворя - каза той.
- Страхотно. А ако стана наистина гадна, ще се изнесеш ли?
- Имаш благодарствено писмо от „Спасете децата“ за приноса ти от петдесет въшливи долара.
- По дяволите, не е твоя работа да ми четеш пощата.
- Опитваш се да си платиш входа за рая, а?
Наоми отказа да захапе стръвта. Последва миг мълчание и после той неохотно се извини.
- Извинявай. Толкова съм отегчен, че не мога да се понасям.
- Погледна ли информацията за колежа по право, която ти оставих? - попита тя небрежно.
- О, мамка му, не започвай отново с това.
- Джери...
- Няма да се продам!
- Просто помисли, Джери. Да учиш право, не е да се продаваш. Можеш да свършиш повече полезни неща вътре в системата...
- Забрави, Наоми! Светът навън е готов да се взриви. Като добавим още един адвокат в системата, няма да променим нищо.
Въпреки яростните му протести, тя усети, че идеята да учи право не беше толкова отблъскваща, колкото твърдеше. Знаеше, че му трябва време да я обмисли, затова не го притисна повече.
- Виж, Джери, трябва да напусна града за няколко дни. Направи ми услуга и се постарай да си изчезнал, когато се върна.
- Къде отиваш?
Наоми погледна към листчетата на бюрото си и се усмихна. До двайсет и четири часа дръзкото момиче щеше да е подписало и доставено.
- Отивам в едно затънтено градче в Тексас, наречено Уайнет.
Облечена в джинси, сандали и с една от ярко оцветените памучни блузи на госпожица Сибил, Франческа седеше до Дали в една долнопробна кръчма, наречена „Роустабаут“. След почти три седмици в Уайнет, беше загубила бройката на вечерите, които бе прекарала в любимото заведение на Дали в града. Въпреки шумната кънтри група, облаците надвиснал цигарен дим и опърпаните оранжево-черни украси за Хелоуин, висящи от бара, тя бе установила, че мястото всъщност й харесва.