Скийт не възрази за разпределението. Макар че не му харесваше идеята да успокоява госпожица Фран-чес-ка, знаеше, че Холи Грейс е единственият човек с някакъв шанс да удържи Дали, когато наистина се разяреше. Бързо прекосиха паркинга и когато стигнаха до двамата, Скийт каза:
- Остави я на мен, Дали.
Франческа нададе приглушен хлип от болка. Лицето й беше притиснато към тениската на Дали. Извитите й зад гърба ръце сякаш всеки момент щяха да изскочат от раменните стави. Той не я беше убил. Въпреки болката, все пак не я беше убил.
- Остави ме на мира! - изкрещя тя в гърдите на Дали. Никой не разбра, че всъщност крещи на Скийт.
Дали не помръдна. Погледна смразяващо Скийт над главата на Франческа.
- Гледай си скапаната работа.
Холи Грейс пристъпи напред.
- Хайде, скъпи - каза тихо тя. - Има поне хиляда неща, които съм се приготвила да ти разкажа. - Започна да гали ръката на Дали със спокоен, собственически жест на жена, която осъзнава правото си да докосва един мъж по всеки начин, който й харесва. - Видях те по телевизията в Кайзер. Айръните ти този път изглеждаха наистина чудесно. Ако някога се научиш и как да правиш път, може би един ден най-сетне ще играеш прилично.
Постепенно хватката на Дали се отпусна и Скийт внимателно се протегна, за да я издърпа. Но в мига, в който я докосна, Франческа заби зъбите си в твърдата плът на гърдите на Дали, стискайки пекторалния му мускул.
Дали изкрещя продължително, докато Скийт издърпваше Франческа.
- Луда кучка! - развика се той, като замахна е ръка, за да я удари. Холи Грейс скочи пред него и използва тялото си като щит, защото не можеше да понесе мисълта да го изхвърлят от турнира. Дали се спря, положи ръка на рамото й и потърка гърдите си със свит юмрук. На слепоочието му пулсираше вена.
- Разкарай я от погледа ми! Сериозно, Скийт! Купи й самолетен билет за къщи и не ми позволявай да я видя никога повече!
Точно преди Скийт да я извлече, Франческа чу ехото от гласа на Дали да я достига отново, много по-тихо и нежно.
- Съжалявам! - каза той.
Съжалявам... Думата кънтеше в главата й като горчив рефрен. Само тази едничка дума като извинение, че е разрушил всичко, което бе останало от живота й. Но после чу и останалата част.
- Съжалявам, Холи Грейс.
Франческа позволи на Скийт да я остави на предната седалка в колата и остана седнала, без да помръдва, когато той подкара по магистралата.
Пътуваха в мълчание няколко минути и накрая той каза:
- Виж, Франси, ще спра на бензиностанцията, за да се обадя на една моя приятелка да я питам дали може да те приюти за тази нощ. Много е мила. Утре сутринта ще Лойда е багажа ти и ще те закарам до летището в Сан Антонио. Ще си се прибрала в Лондон, преди да разбереш.
Тя не отговори и той я изгледа неспокойно. За първи път откакто я беше срещнал, изпита съжаление към нея. Беше доста хубава, когато не говореше, и можеше да види, че е наистина наранена.
- Слушай, Франси, няма причина да се дразниш толкова заради Холи Грейс. Дали и Холи Грейс са просто факт от живота, като бирата и футбола. Но те са спрели да се бъркат в сексуалния си живот преди много време и ако тази вечер не беше вбесила толкова Дали, вероятно той щеше още да те задържи.
Франческа потръпна. Дали щял да я задържи - като някой от своите мелези. Преглътна сълзите и горчилката, докато си мислеше колко ниско е паднала.
Скийт настъпи по-здраво педала и няколко минути по-късно отбиха на бензиностанцията.
- Стой тук, веднага се връщам.
Франческа изчака, докато Скийт изчезна вътре, преди да се измъкне от колата и да започне да бяга. Тичаше по магистралата, избягвайки фаровете на колите, тичаше в нощта, сякаш можеше да избяга от себе си. Присви я от едната страна и това най-накрая я принуди да забави темпото, но продължи.
Скита се часове по пустите улици на Уайнет, без да гледа къде върви, без да я е грижа. Докато минаваше край празните магазини и притихналите домове, усещаше, че сякаш и последната част от старото й аз умира... най-добрата част, вечната светлина на оптимизма. Без значение колко мрачна беше ситуацията след смъртта на Клоуи, тя винаги беше усещала, че трудностите са само временни. Сега най-накрая осъзна, че изобщо не е така.
Сандалът й се плъзна по мръсната оранжева вътрешност на някакъв тиквен фенер, смачкан на улицата, и тя падна, като удари хълбока си в тротоара. Остана да лежи за момент с неудобно извит под себе си крак, а по предмишницата й се смесваха тиквено пюре и засъхнала кръв. Не беше от типа жени, които мъжете изоставяха - тя изоставяше мъжете. Сълзите отново напълниха очите й. Какво беше направила, за да заслужи това? Толкова ужасна ли беше? Толкова лошо ли беше наранявала хората, че това да е наказанието й?