Не можеше да измисли какво да прави, затова остана да лежи в мръсотията и тиквата и да плаче. Всичките й мечти, всичките й планове, всичко... беше изчезнало. Дали не я обичаше. Нямаше да се ожени за нея. Нямаше да заживеят щастливо завинаги.
Не помнеше как е взела решение отново да тръгне, но след малко осъзна, че краката й се движат и че върви по друга улица. В мрака се спъна в тротоара, вдигна поглед и видя, че стои пред пъстроцветната къщичка на Дали.
Холи Грейс отби ривиерата по алеята и изключи двигателя. Беше почти три часът през нощта. Дали се беше отпуснал на мястото до шофьора, но макар че очите му бяха затворени, тя не мислеше, че е заспал. Излезе от колата и заобиколи към вратата му. Притеснена, че той може да падне на земята, подпря вратата с хълбок, докато я отваряше. Дали не помръдна.
- Хайде, скъпи - каза тя, протегна се и дръпна ръката му. -Да се прибираме.
Дали промърмори нещо неразбираемо и отпусна единия си крак на земята.
- Точно така - окуражи го тя. - Хайде.
Той се изправи и обгърна с едната си ръка раменете й, както бе правил толкова много пъти преди. Част от Холи Грейс искаше да се отдръпне и се надяваше, че той ще се изсипе на земята като гнила круша, но другата част не би го оставила за нищо на света - нито за перспективата да стане регионален мениджър продажби, нито за възможността да смени своя файърбърд с порше, защото Дали Бодин беше човекът, когото обичаше почти най-много на света. Почти, но не съвсем, защото човекът, когото се беше научила да обича най-много, бе тя самата. Дали я беше научил на това преди много време. Беше я научил на много хубави неща, които сам не бе успял да усвои.
Той неочаквано се отдръпна от нея и тръгна към къщата. Залиташе съвсем леко, въпреки че не беше пил малко. Холи Грейс се загледа след него. Бяха изминали шест години, но той все още не забравяше Дани.
Дали се отпусна на най-горното стъпало на верандата.
- Сега отивай при майка си - каза той тихо.
- Ще остана, Дали. - Тя изкачи стъпалата, свали шапката си и я захвърли върху люлката на верандата.
- Хайде, отивай. Ще дойда да те видя утре.
Дали говореше по-отчетливо от обикновено, сигурен признак колко пиян е всъщност. Тя седна до него и се взря в мрака, решена да повдигне въпроса.
- Знаеш ли за какво си мислех днес? - попита го. - Мислех си за това, как обикаляше наоколо с Дани на раменете, а той се държеше за косата ти и пищеше. И от време на време пелената му протичаше, така че, когато го смъкнеше долу, имаше мокро петно на гърба на тениската ти. Мислех си, че това е смешно - моят красив съпруг момче, който се разхожда с тениска, напишкана от бебето. - Дали не отговори. Тя помълча за момент и опита пак. - Помниш ли онзи ужасен спор, който имахме, когато го заведе в бръснарницата и накара да отрежат всичките му бебешки къдрици? Замерих те със „Западната цивилизация“ и се любихме на пода в кухнята... само дето никой не го беше почиствал от седмица и всичките бисквитки, които Дани беше захвърлил, се стриха под гърба ми, да не говорим за другите места.
Той се разкрачи, облегна лакти на коленете си и наведе глава.
Холи Грейс докосна ръката му и каза тихо:
- Мисли за хубавите моменти, Дали. Минаха шест години. Трябва да се отърсиш от лошото и да мислиш за доброто.
- Бяхме скапани родители, Холи Грейс.
Тя го стисна по-здраво.
- Не, не бяхме. Обичахме Дани. Никое друго момче не е било по-обичано от него. Помниш ли как нощем го слагахме в леглото между нас, макар всички да казваха, че ще израсне странен?
Дали вдигна глава и каза горчиво:
- Това, което помня, е как излизахме вечер и го оставяхме сам с всички онези дванайсетгодишни бавачки. Или го влачехме с нас, когато не можехме да намерим кой да го гледа. Поставяхме малката му пластмасова седалка в ъгъла на тезгяха в бара и ако плачеше, го хранехме с чипс или наливахме „7 Up“ в шишето му. Боже...
Холи Грейс сви рамене и го пусна.
- Нямахме и деветнайсет, когато Дани се роди. Самите ние бяхме още деца. Направихме най-доброто, което можехме.
- Да бе! Е, обаче не беше достатъчно, по дяволите!
Тя пренебрегна избухването му. Справяше се по-добре със смъртта на Дани от Дали, макар че трябваше да се извръща, когато видеше някоя майка да прегръща малкото си русо момченце. Хелоуин беше най-трудното време за Дали, защото Дани беше умрял на този ден, но рожденият му ден беше най-труден за нея. Взря се в силуетите на тъмните орехови дървета и си спомни онзи ден.
Макар че сесията му беше в разгара си и Дали имаше да пише курсова работа, бе излязъл да играе с няколко фермери на голф игрището, за да могат да купят детско креватче. Водите й изтекоха, но тя се страхуваше да отиде в болницата сама, така че подкара един стар форд, който беше заела от съседа им, също студент, към игрището. Макар че беше седнала върху сгъната на няколко ката дебела хавлия, седалката бе подгизнала.