Мъжът зад волана на кадилака уплаши Франческа, макар че беше красив по някакъв плашещ начин. Имаше къдрава черна коса, набито тяло и тъмни гневни очи, които се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане. Тя изпита неприятното усещане, че е виждала това лице и преди, но не можеше да си спомни къде. Защо не беше спряла да помисли, когато й предложи да я закара, вместо да скача веднага в колата? Като истинска глупачка, едва го беше погледнала и просто се качи. Когато го попита какво прави пред къщата на Дали, той беше отвърнал, че е шофьор, но услугите му вече не са нужни.
Опита се да махне котката от краката си, но тя не се съгласи и Франческа се предаде. Мъжът я изгледа през облак цигарен дим и после отново хвърли поглед в огледалото. Неговата нервност я тревожеше. Държеше се като беглец. Тя потрепери. Може би не беше шофьор. Може би колата беше открадната. Ако беше оставила Скийт да я закара до летището в Сан Антонио, това нямаше да се случи. Още веднъж бе направила грешен избор. Дали бе прав всеки път когато й казваше, че няма и капка здрав разум.
Дали... Тя прехапа устни и придърпа козметичната чанта до бедрото си. Докато седеше безчувствена в кухнята, госпожица Сибил се бе качила горе да й събере нещата. После й подаде плик с достатъчно пари да си купи самолетен билет до Лондон заедно с допълнителна сума, за да изкара известно време. Франческа се бе взирала в плика, знаейки, че не може да го вземе, не сега, когато бе започнала да мисли за неща като гордост и самоуважение. Ако вземеше плика, щеше да е просто курва, на която плащат за предоставените услуги. Ако не го вземеше...
Беше взела плика и почувства как нещо ярко и невинно вътре нея умира завинаги. Не можеше да погледне госпожица Сибил в очите, докато пъхаше парите в куфара си. Ключалката бе щракнала и стомахът й се разбунтува. Мили боже, ами ако наистина беше бременна? Само със силно преглъщане се бе въздържала да не върне сандвича, който госпожица Сибил я бе насилила да изяде. Гласът на възрастната жена беше по-мил от обикновено, когато й каза, че Скийт ще я закара до летището.
Франческа бе поклатила глава и обяви с най-високомерния си глас, че вече има план. После, преди да успее да се унижи още повече, като се увеси на врата на госпожица Сибил и я замоли да й каже какво да прави, грабна багажа си и избяга през вратата.
Кадилакът подскочи на пътя, захвърли я на една страна и тогава тя забеляза, че са слезли от магистралата. Взря се в неравния неасфалтиран път, който се виеше като прашна панделка през плоския мрачен пейзаж. Бяха отминали хълмистия терен преди известно време. Не трябваше ли вече да се приближават до Сан Антонио? Възелът в стомаха й се затегна. Кадилакът подскочи отново, котката се размърда върху краката й и вдигна поглед към нея с яростен блясък в очите, сякаш Франческа беше лично отговорна за друсането. След още няколко мили тя попита:
- Сигурен ли сте, че това е правилният път? Не ми изглежда често използван.
Мъжът си запали нова цигара от фаса на предишната, после грабна картата, която лежеше на седалката между тях.
Франческа беше помъдряла за последния един месец и огледа сенките, хвърляни от редките кактуси.
- Запад! - възкликна тя след малко. - Движим се на запад. Това не е пътят към Сан Антонио.
- Това е пряк път - каза мъжът и хвърли картата.
Франческа почувства как гърлото й се стяга. Изнасилване... убийство... избягал престъпник и обезобразено женско тяло, захвърлено край пътя. Не можеше да понесе повече. Сърцето й беше разбито, бе изтощена и нямаше никакви останали сили, за да се справи с поредната катастрофа. Безрезултатно потърси на хоризонта друга кола. Всичко, което виждаше, беше тъничка радиоантена на километри разстояние.
- Искам да ме пуснете да сляза - каза тя, като се опита да звучи нормално, сякаш изобщо не й бе минало през ума че може да бъде убита на някакъв изоставен път от полудял беглец.
- Не мога да го направя - отвърна той. И после я погледна с твърди и черни като мрамор очи. - Просто остани с мен, докато се приближим до мексиканската граница и после ще те пусна.
Ужасът, подобно на коварна змия, се промъкна в тялото й и се настани на топка в стомаха й.
Мъжът си дръпна дълго от цигарата.
- Виж, няма да те нараня, така че не се изнервяй. Аз съм абсолютно ненасилствена личност. Просто трябва да стигна до границата и искам в колата да пътуваме двама души, а не да съм сам. По-рано с мен имаше една жена, но докато я чаках, на улицата се появи полицейска кола и тогава те видях да вървиш по тротоара с куфар в ръка...
Ако имаше намерение да я успокои, не се получи. Тя осъзна, че той наистина е беглец, както се опасяваше. Опита се да потисне истерията, която я завладяваше, но не можеше да се контролира. Когато той намали заради поредната дупка на пътя, стисна дръжката на вратата.