- Ей! - Той натисна спирачките и я хвана за ръката. Колата спря напълно. - Не го прави. Нищо няма да ти сторя.
Опита да се освободи от него, но пръстите му се впиха в ръката й. Франческа изпищя. Котката скочи върху нея.
- Пусни ме! - изкрещя Франческа.
Той държеше колана й и говореше с цигара, провиснала от устата му.
- Хей, всичко е наред. Просто трябва да стигна по-близо до границата, преди...
Очите му й изглеждаха тъмни и застрашителни.
- Не! - извика тя. - Искам да сляза!
Пръстите й бяха сковани от страх и дръжката на вратата отказваше да й се подчини. Тя блъсна вратата, опитвайки се да я насили с тежестта на тялото си. Котката, разтревожена от цялата суматоха, изви гръб и изсъска, после заби нокти в бедрото на мъжа.
Той извика от болка и бутна животното. Котката измяука и заби ноктите си по-дълбоко.
- Остави животното на мира! - изкрещя Франческа, прехвърляйки вниманието си от вратата към нападението над котката й. Тя удари ръката на мъжа, докато животното задържа кървавата си хватка върху крака му, съскайки и фучейки през цялото време.
- Разкарай го от мен! - извика мъжът. В опит да се защити, без да иска, той изби цигарата от устата си. Преди да успее да я хване, тя падна в разкопчаната яка на ризата му. Той я перна с ръка и отново извика от болка, когато започна да прогаря кожата му.
Лакътят му натисна клаксона.
Франческа го блъсна в гърдите.
Котката започна да се катери по ръката му.
- Разкарай се от тук! - кресна мъжът.
Франческа сграбчи дръжката на вратата. Този път тя поддаде и когато вратата се отвори, младата жена изскочи навън, а котката побягна след нея.
- Ти си луда, знаеш ли, мадам! - извика мъжът и махна цигарата от ризата си с една ръка, докато с другата разтриваше крака си.
Тя зърна куфара си, зарязан на седалката, и се втурна с протегната ръка да го вземе. Мъжът забеляза какво прави и незабавно се пресегна през седалката, за да затвори вратата, преди да е успяла.
- Дай си ми куфара! - извика тя.
- Вземи си го де! - Той й размаха среден пръст, запали двигателя и даде газ. Гумите се завъртяха, като вдигнаха огромен облак прах, който незабавно я погълна.
- Куфарът ми! - извика Франческа, докато колата се отдалечаваше. - Трябва ми куфарът! - Затича се след кадилака, като кашляше от прахта и викаше. Продължи да тича, докато колата не се смали до малка точица на хоризонта. После се свлече на колене насред пътя.
Сърцето й блъскаше в гърдите като чук. Успокои дишането си и се разсмя, див, накъсан звук, който не приличаше на човешки. Беше го направила. Наистина го беше направила. И този път нямаше никакви красиви руси спасители, които да й се притекат на помощ. До нея се чу фучене. Беше сама, с изключение на котката.
Започна да трепери и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш можеше да се предпази от разпадане. Котката обикаляше край пътя и започна да си проправя път през храсталака. Някакъв заек се стрелна през туфа изсъхнала трева. Тя имаше чувството, сякаш частите на тялото й се разлитат под горещото лъчисто небе - частички от ръцете и краката, косата й, лицето... Откакто бе дошла в тази страна, изгуби всичко. Всичко, което притежаваше. Всичко, което беше. Бе изгубила всичко, а сега губеше и себе си...
В ума й нахлуха откъслечни текстове от Библията, полузабравени стихове, отдавна научени от някоя бавачка, нещо за Саул по пътя към Дамаск, поразен в прахта, ослепен и после прероден. В този момент Франческа искаше да бъде преродена. Усещаше прахта под ръцете си и искаше чудо, което да я направи нова, чудо с библейски размери... Божествен глас, който да й предаде съобщение. Чакаше... И тя, която не бе и помисляла някога да го прави, започна да се моли.
- Моля те, Боже... направи чудо за мен. Моля те, Боже... изпрати ми глас. Изпрати ми пратеник...
Молитвата й беше интензивна и силна, вярата й - породена от отчаянието - мигновена и безгранична. Бог щеше да й отвърне. Бог трябваше да й отвърне. Чакаше пратеника да се появи в бяла роба и с ангелски глас да й посочи пътя в живота.
- Научих урока си, Боже. Наистина. Никога повече няма да съм разглезена и себична.
Тя чакаше със стиснати очи, по прашните й бузи се стичаха сълзи. Чакаше пратеникът да се появи и в ума й започна да се оформя образ, първоначално мъглив, но все по-отчетлив. Напрегна се да надникне и в най-тъмните кътчета на съзнанието си, напрегна се, за да съзре пратеника. Напрегна се и видя...
Скарлет О’Хара.