Видя Скарлет, лежаща в прахта, силуета й на фона на хълм - разбира се, цялата картина оцветена с техниколор18. Скарлет, която плаче: „Бог е мой свидетел, никога вече няма да гладувам“.
Франческа се задави със сълзите си и в гърдите й се надигна истеричен смях. Тя се отпусна на пети и бавно позволи на смеха да я погълне. Колко типично - помисли си. - И колко подходящо. Другите хора се молят и получават светкавици и ангели.
Тя получаваше Скарлет О’Хара.
Изправи се и тръгна, без да знае накъде отива. Просто се движеше. Прахта полепваше като пудра по сандалите й и се наслояваше между пръстите й. Почувства нещо в задния си джоб, бръкна да види какво е и намери монета от двайсет и пет цента. Взря се в монетата в ръката си. Сама, в чужда страна, без дом, вероятно бременна, стоеше насред някакъв тексаски път само с дрехите на гърба си, двайсет и пет цента в ръка и с видението за Скарлет О’Хара в главата.
Започна да я завладява странна еуфория - дързост, усещане за безкрайни възможности. Това беше Америка, страната на неограничените възможности. Тя бе уморена от себе си, уморена от това, в което се бе превърнала, готова да започне наново. И в цялата история на цивилизацията беше ли получавал някой подобна възможност за започване наново, каквато имаше тя точно в този момент?
Дъщерята на Блек Джак погледна към монетата в ръката си, претегли за момент тежестта й и обмисли бъдещето си. Ако това щеше да е ново начало, не трябваше да носи никакъв багаж от миналото. Без да си даде шанс да размисли, тя замахна и хвърли монетата надалеч.
Земята бе толкова необятна, а небето - толкова високо, че дори не я чу да пада.
17
Холи Грейс седеше на зелената дървена пейка край тренировъчната зона и гледаше как Дали упражнява удари със своя айрън номер две. Това беше четвъртата му кошница с топки, а ударите му все още ги запращаха вляво - не леко кривване, а грозно отклонение. Скийт се беше отпуснал в другия край на пейката, а старата му шапка бе нахлупена над очите, така че да не гледа.
- Какво му става? - попита Холи Грейс, като бутна слънчевите си очила на върха на главата. - Виждала съм го много пъти да играе с махмурлук, но никога така. Той дори не се опитва да се коригира. Просто непрекъснато удря по един и същ начин.
- Ти си тази, която може да му чете мислите - изсумтя Скийт. - Ти ми кажи.
- Ей, Дали - провикна се Холи Грейс, - това са най-лошите удари в историята на голфа. Защо не забравиш за малката британка и не се концентрираш върху осигуряването на прехраната си?
Дали удари още една топка.
- А ти защо не си гледаш работата?
Холи Грейс се изправи и затъкна края на бялата си блуза в колана на джинсите, преди да тръгне към него. Розовата панделка, вплетена в дантеленото деколте на блузата й, се развя на вятъра и се установи във вдлъбнатината между гърдите й. Докато минаваше край друг голфър, който също тренираше и тъкмо замахваше, но пропусна удара си, разсеян от гледката, тя му се усмихна дръзко и му каза, че ще се справя много по-добре, ако си държи главата наведена.
Дали стоеше на ранното следобедно слънце, а косата му блестеше на светлината.
Тя му хвърли един поглед.
- Онези фермери в Далас ще те оберат до шушка този уикенд, скъпи. Ще дам на Скийт новичка банкнота от петдесет долара и ще му кажа да заложи срещу теб.
Дали се наведе и вдигна бирената бутилка, разположена в центъра на купчината топки.
- Това, което наистина обичам в теб, Холи Грейс, е начинът, по който ме ободряваш.
Тя пристъпи напред и го прегърна приятелски, наслаждавайки се на отчетливата мъжка миризма, комбинация между потната му риза и кожения аромат на дръжките на стика.
- Казвам каквото виждам, скъпи, а точно сега не ставаш за нищо. - Тя отстъпи и го погледна право в очите. - Тревожиш се за нея, нали?
Дали погледна знака за 250 ярда и после отново към Холи Грейс.
- Чувствам се отговорен за нея, нищо не мога да променя по въпроса. Скийт не е трябвало да я пуска да си отиде така. Той знае каква е. Забърква се във вампирски филми, бие се по баровете, продава дрехите си на акулите от заложните къщи. Боже, та тя ме нападна на паркинга онзи ден, нали така?
Холи Грейс започна да изучава тънките бели кожени каишки на сандалите си и после го изгледа замислено.
- Някой ден ще трябва да се разведем.
- Не виждам защо. Не планираш да се омъжваш отново, нали?
- Разбира се, че не. Но... просто може би не е добре и за двама ни да продължаваме така, да използваме брака си, за да не се обвързваме емоционално.
Той я огледа подозрително.
- Отново ли четеш „Космополитън“?
- Знаех си! - Тя си сложи слънчевите очила, върна се при пейката и грабна чантата си. - С теб не може да се говори. Толкова си тесногръд.