Кейт си пое дълбоко дъх.
— Съжалявам за онова, което ти причиних във Филаделфия, но тогава ми се случиха някои неща. Заради които не трябваше да си го изкарвам на теб. — Тя остави вилицата си на масата и се чу тихо „дзън“. — В нощта преди вечерята се случи нещо наистина страшно. Още не бях казала на майка и бях сигурна, че щом разбере, ще откачи.
Хана се намръщи и за миг погледна към Кейт. Проблеми?
Кейт отмести чинията си.
— Миналото лято излизах с едно момче, Конър. Една нощ, през един от последните уикенди преди да започнем училище, нещата стигнаха доста… далеч. — Челото й се набръчка и долната й устна започна да трепери. — На следващия ден той скъса с мен. Около месец по-късно отидох на гинеколог и се оказа, че има… усложнения.
Очите на Хана се разшириха.
— Да не си бременна?
Кейт бързо поклати глава.
— Не. Има… нещо друго.
Хана беше сигурна, че ако челюстта й увисне още малко, ще се удари в масата. Мислите й препускаха с милион мили в секунда, опитвайки се да разберат какво биха могли да означават тези усложнения. Венерическа болест? Трети яйчник? Странно изглеждащо зърно?
— Сега… добре ли си?
Кейт сви рамене.
— Вече съм. Но известно време се чувствах доста гадно. Много се бях уплашила.
Хана присви очи.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото исках да ти обясня какво се е случило — призна Кейт. В очите й блестяха сълзи. — Виж, моля те, не казвай на никого за това. Мама знае, но Том не.
Хана отпи от кафето си. Тя беше изумена от думите на Кейт, но в същото време изпитваше и облекчение. Перфектната Кейт беше сгазила лука. И Хана в никакъв случай не би могла да си помисли дори, че ще види някога Кейт да плаче.
— На никого няма да кажа — рече тя. — Всички си имаме своите проблеми.
Кейт подсмръкна силно.
— Така е. А какъв е твоят проблем?
Хана остави на масата чашата с кафе, размишлявайки. Ако не друго, поне щеше да разбере дали Али е издала на Кейт тайната й.
— Хубаво. Но ти сигурно вече го знаеш. За пръв път се случи, когато двете с Алисън дойдохме в Анаполис.
Тя погледна към Кейт, опитвайки се да открие признаци, че тя знае за какво говори. Кейт бодна с вилицата си парче банан и очите й смутено зашариха из стаята.
— Още ли го правиш? — попита тихо тя. Хана усети как я заливат едновременно вълнение и разочарование — значи Али наистина бе изтичала на верандата и беше издрънкала всичко.
— Вече не — промърмори Хана.
За миг запазиха мълчание. Хана зяпаше навън през прозореца към една голяма пряспа в задния двор на съседите им. Въпреки че беше още рано сутринта, щурите шестгодишни близнаци бяха излезли на снега и замеряха катериците със снежни топки. Изведнъж Кейт вдигна глава и я погледна лукаво.
— Все се каня да те питам. Какво има между теб и Наоми и Райли?
Хана оголи зъби.
— Защо ме питаш? Не са ли те новите ти най-добри приятелки?
Кейт прибра замислено кичур коса зад ухото си.
— Да ти кажа, мисля, че те искат да станете приятелки. Може би трябва да им дадеш шанс.
Хана изсумтя.
— Съжалявам, не разговарям с момичета, които ме обиждат право в очите.
Кейт се наведе напред и се облегна на лактите си.
— Сигурно са го казали, защото ти завиждат. Ако се държиш мило с тях, аз съм сигурна, че ще ти бъде отвърнато със същото. Помисли си — ако се съберем с тях, никой няма да може да ни спре.
Хана повдигна въпросително вежди.
— Ние?
— Признай си, Хана. — Очите на Кейт шареха напред-назад. — Двете с теб можем да владеем групичката им.
Хана примигна. Тя погледна към висящия над масата рафт, върху който бяха наредени хромирани чинии и тигани, които майката на Хана беше купила преди няколко години от „Уилямс-Сонома“. Когато замина за Сингапур, госпожа Мерин остави голяма част от личните си вещи в къщата и Изабел не се поколеба да ги обяви за свои.
Кейт определено беше права. Наоми и Райли се чувстваха несигурни до мозъка на костите си — още от момента, в който Алисън Дилорентис ги заряза без очевидна причина в шести клас и вместо тях реши да се сприятели с Хана, Спенсър, Ариа и Емили. Със сигурност щеше да е хубаво пак да си има групичка — особено такава, която ще може да командва.