На всичкото отгоре втората снимка беше уловена само преди секунди. Със свито сърце тя огледа ресторанта. Видя Майк, който все още разговаряше по телефона пред ресторанта. Майка й току-що излизаше от тоалетната. Мъжът, когото беше нарисувала, се давеше в кашлица.
Телефонът й звънна още веднъж. С треперещи ръце Ариа отвори следващото си съобщение. То представляваше стихотворение.
Телефонът се изплъзна от пръстите на Ариа. Тя рязко се изправи, като едва не събори чашата си с вода.
— Трябва да вървя — избъбри тя, грабна рисунката на Ксавие и я пъхна в чантата си.
— Какво? Защо? — Ксавие я гледаше объркано.
— Просто… така. — Тя навлече палтото си и посочи последната останала бисквитка. — Твоя е. Добра работа. — След това се обърна рязко и едва не се сблъска със сервитьорката, която носеше голям поднос с панирано сирене тофу. Имитатор на А. или не, снимките доказваха едно нещо: колкото по-далеч стоеше от майка си и новата й връзка, толкова по-добре.
13.
Странна химия на химическия хълм
По същото време в сряда вечерта, когато луната се появи над дърветата и осветлението на големия паркинг на Холис се включи, Емили стоеше на върха на Химическия хълм, хванала шейната с облечената си в ръкавица ръка.
— Сигурен ли си, че искаш да се състезаваш с мен? — подразни тя Айзък, който държеше своята шейна. — Аз съм най-бързата в цял Роузууд.
— Кой го казва? — блеснаха очите на Айзък. — Досега не си се състезавала с мен.
Емили се хвана за дръжките на шейната.
— Първият, който стигне до онова голямо дърво долу, печели. Приготви се…
— Давай! — изпревари я Айзък, скочи в шейната и се плъзна надолу по хълма.
— Хей! — извика Емили, хвърли се по корем върху шейната си и спусна след него. Тя сви колене и вдигна ботушите си във въздуха, за да не се търкат по земята, и насочи шейната си към най-стръмната част от хълма. За съжаление Айзък насочваше шейната си в същата посока. Емили го застигна със страшна скорост и двамата се сблъскаха по средата на хълма, изтъркулвайки се в мекия сняг.
Шейната на Айзък продължи да се пързаля надолу по хълма без него, право към гората.
— Хей! — извика той, когато шейната му прелетя край дървото, което бяха определили за крайна точка. — Технически печеля!
— С измама — промърмори меко Емили. — Брат ми също обичаше да тръгва преди мен. Направо ме побъркваше.
— Това означава ли, че аз също те побърквам? — усмихна се дяволито Айзък.
Емили погледна надолу към червените си ръкавици.
— Не знам — отвърна тя с тих глас. — Може би.
И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. Още щом спря колата си на паркинга до червената сграда на факултета по химия и зърна Айзък, изправен до пикапа си, хванал двете шейни, сърцето й започна лудо да бие. Облечен в зимните си дрехи и готов за игра в снега, Айзък изглеждаше дори още по-сладък, отколкото с дънките и рокаджийската си тениска. Морскосинята му вълнена шапка беше нахлупена ниско над веждите, сплескваше косата му над ушите и правеше очите му да изглеждат още по-сини. Ръкавиците му имаха избродирани еленчета на дланите. Той срамежливо си призна, че всяка година майка му му изплита по един нов чифт. Имаше нещо много сладко в това как беше преметнал два пъти шала си около врата, покривайки всеки сантиметър кожа — така изглеждаше уязвим и я изкушаваше да го гушне.
Емили искаше да си мисли, че чудните силни емоции, които бушуваха в гърдите й, са просто вълнение от сдобиването с нов приятел… или просто реакция в резултат на остра хипотермия, тъй като малкият термометър във волвото на майка й показваше, че навън е седем градуса под нулата. Но в действителност тя нямаше представа какво се случва с чувствата й.