— О… — Спенсър се развълнува и се престори, че изпъва и без това идеално изгладената си пола. Разбира се, тя нито за миг не си беше помислила, че Андрю всъщност казва, че обича нея или нещо такова.
— Искаш ли да се регистрираш? — Той започна да прибира учебниците в раницата си. — Ако не си осиновена, те просто няма да намерят майка ти. Ако си… може и да го направят.
— Ами… — Главата на Спенсър се завъртя. — Добре. Защо не?
Андрю тръгна през библиотеката към залата с компютри. Спенсър го последва. Голямата читалня беше почти празна, имаше само няколко закъснели ученици, две момчета се въртяха около ксерокса и очевидно размишляваха кое да снимат, задниците или физиономиите си, както и няколко жени на средна възраст, които като че ли присъстваха на събрание на някакъв култ — всяка от тях носеше синя шапка. Стори й се че зърна някой, който се бързо се скри зад рафтовете с автобиографични книги, но когато отново погледна натам, не видя никого.
Залата с компютрите се намираше в предната част на библиотеката, обградена от всички страни с големи стъклени стени. Андрю седна пред една конзола, а Спенсър си придърпа стол до него. Той размърда мишката и мониторът светна.
— Добре. — Андрю започна да пише, след което завъртя екрана леко към Спенсър. — Виждаш ли?
„Събиране на семейства“ гласеше украсеният с цветенца розов надпис най-отгоре на страницата. В лявата страна на екрана имаше поредица от снимки и благодарствени писма от хора, вече използвали услугата. Спенсър се зачуди дали снимката на малката гръцка приятелка на Андрю я има тук — и дали е красива. Не че ревнуваше или нещо…
Тя кликна на линка, който гласеше „Регистрирай се тук“. Отвори се нова страница, на която имаше най-различни въпроси за нея, които сайтът по-късно щеше да използва, за да открие потенциалната майка на Спенсър.
Погледът на Спенсър пробяга по благодарствените писма. „Мислех си, че никога няма да намеря сина си! — пишеше някоя си Сейди, на четирийсет и девет години. — Вече сме заедно и сме най-добри приятели!“. Анджела, момиче на двайсет и четири години, възкликваше: „Винаги съм се питала коя е истинската ми майка. Сега вече я открих и двете смятаме да започнем заедно търговия с аксесоари!“. Спенсър знаеше, че светът въобще не е толкова невинен и наивен — нещата не се получаваха толкова лесно. Но същевременно не можеше да не се надява.
Тя преглътна тежко.
— А ако наистина се получи?
Андрю пъхна ръце в джобовете на униформеното си сако.
— Ами това ще е добре, нали?
Спенсър потърка брадичката си, пое си дълбоко въздух и започна да пише името си, номера на мобилния телефон и адреса на електронната си поща. Попълни всички празни полета с данни за това къде и кога е била родена, какви здравни проблеми е имала и кръвната си група. Когато стигна до въпроса „Моля, обяснете защо провеждате това търсене“, пръстите й се поколебаха над клавиатурата, в търсене на подходящия отговор. „Защото семейството ми ме мрази“ — искаше да напише тя. „Защото не означавам нищо за тях.“
Андрю надникна над рамото й. „От любопитство“, написа най-накрая Спенсър. След това си пое дълбоко дъх и натисна „ИЗПРАТИ“.
От малките тонколонки се разнесе „лит лит калинке шаренокрила“, а по екрана се понесе анимираната фигурка на един щъркел, който лети по света в търсене на майката на Спенсър.
Спенсър изпука с пръсти, вцепенена от това, което току-що беше направила. Когато се огледа, внезапно всичко наоколо й се стори непознато. Беше идвала в тази библиотека през целия си живот, но никога не беше забелязала, че маслените картини по стените на компютърната зала всъщност бяха гористи пейзажи. Или че на голямата табела, залепена на гърба на вратата, пишеше:
Тя никога не се беше заглеждала в дървения паркет с цвят на пясък, нито в огромните лампи с форма на петоъгълник, които величествено висяха от тавана на библиотеката.
Когато след това погледна към Андрю, той също й се стори непознат — в добрия смисъл. Спенсър се изчерви, чувствайки се уязвима.
— Благодаря ти.
— Няма защо. — Андрю се изправи и се облегна на касата на вратата. — Намаля ли ти стресът?
Тя кимна.