— Да, намаля.
— Добре. — Андрю се усмихна и погледна часовника си. — Трябва да вървя, но ще се видим утре в училище.
Спенсър го проследи с поглед как прекосява библиотеката, махва на госпожа Джеймисън, библиотекарката, и излиза през въртящата се врата. След това се върна на компютъра и влезе в електронната си поща. Сайтът за осиновени й беше изпратил писмо за добре дошла, в което заявяваше, че тя най-вероятно може да очаква резултати от търсенето както през следващите няколко дни, така и през следващите шест месеца. Тъкмо се накани да излезе и в кутията се появи ново писмо. Името на подателя представляваше комбинация от букви и цифри, а заглавието гласеше „Аз наблюдавам“.
По гърба й пробягаха тръпки. Тя отвори писмото и се взря в думите.
Мислех, че сме приятели, Спенс. Аз ти пращам мило съобщение, а ти звъниш на ченгетата… Какво да направя, за да ви затворя устата, момичета? Всъщност, по-добре не ме предизвиквайте!
— О, Господи! — прошепна Спенсър.
Край нея се разнесе трополене. Тя се обърна вдървено. В компютърната зала нямаше никой. Лампата в задния двор на библиотеката светна, но върху блестящия бял сняг не се виждаше нито един отпечатък. В този миг Спенсър забеляза нещо от външната страна на един от прозорците — бързо изчезващото запотяване от нечий дъх.
Кръвта й се вледени. „Аз наблюдавам“. Само преди секунди пред прозореца беше имало някой… а тя въобще не го беше усетила.
16.
Особняците се привличат
На следващата сутрин Ариа тръгна да слиза по стълбите, като разтъркваше сънено очи. Миризмата на органичното кафе, което Ила беше купила от пазара — едно от малкото неща, за които плащаше луди пари, без да се оплаква, — я примами към кухнята. Ила вече беше тръгнала за работа, но Майк седеше край масата, надвесен над купа мюсли с плодове, и общуваше с приятелите си в Туитър по айфона си. Щом Ариа видя кой седи до него, тя изписка стреснато.
— Ох! — Ксавие я погледна разтревожено. — Здравей.
Беше облечен с обикновена бяла тениска и едно много познато карирано долнище на пижама. В първия момент Ариа помисли, че Байрън го е забравил, но след това осъзна, че това е пижамата на Ила. Старата любима чаша за кафе на Байрън стоеше на масата пред Ксавие, заедно с днешния брой на „Филаделфия инкуайърър“. Ариа целомъдрено притисна ръка към гърдите си. Въобще не й беше минало през ума, че ще трябва да си сложи сутиен, преди да слезе в кухнята за закуска.
Отвън се разнесе звукът на автомобилен клаксон. Столът на Майк изскърца гневно, когато той се изправи с капещо от брадичката му мляко.
— Това е Ноъл. — Той грабна огромната си чанта с екипа за лакрос и се обърна към Ксавие. — До довечера, нали?
— Там съм — отвърна Ксавие.
Ариа погледна към часовника си.
— Седем и половина е. — Училището започваше след час и Майк обикновено се мотаеше до последната минута.
— Искаме да заемем най-удобните места в „Стийм“, за да видим Хана Мерин и готината й доведена сестра. — Очите на Майк се ококориха. — Виждала ли си я тая Кейт? Не мога да си представя, че те двете живеят заедно! Понякога разговаряш с Хана — знаеш ли дали спят в едно легло?
Ариа го погледна вбесено.
— Наистина ли очакваш да ти отговоря?
Майк метна чантата си през рамо и тръгна бавно по коридора, плесвайки с ръка огромния тотем с жабешко лице, който Ила беше намерила в един турски магазин. Входната врата се затръшна тежко. Ариа чу как автомобилният двигател изръмжа… и после нищо.
Къщата беше влудяващо тиха. Единственото нещо, което Ариа чуваше, беше музиката, изпълнявана на индийска цитра, която Ила слушаше всяка сутрин преди работа — често я оставяше да свири по цял ден, твърдейки, че действа успокояващо на котката им Поло и на цветята.
— Искаш ли да ти дам част от вестника? — наруши мълчанието Ксавие.
Подаде й предната страница. На нея е големи букви пишеше „ИЪН ТОМАС СЕ КЪЛНЕ, ЧЕ ЩЕ ОТКРИЕ ИСТИНСКИЯ УБИЕЦ НА ДИЛОРЕНТИС ПРЕДИ УТРЕШНИЯ ПРОЦЕС“. Ариа потръпна.
— Няма нужда. — Тя бързо си наля кафе и тръгна обратно към стълбището.
— Чакай — викна Ксавие. Ариа се спря толкова рязко, че част от кафето й се разля по пода. — Съжалявам, ако снощи в ресторанта съм те накарал да се чувстваш неудобно — произнесе сериозно той. — Това е последното нещо, което бих искал да направя. Освен това смятах да си тръгна, преди да слезеш долу. Знам колко особено ще се почувстваш.