Ксавие натисна спирачката на старото БМВ и рязко върна Ариа в действителността. Намираха се на паркинга пред „Роузууд дей“.
— Все още имам чувството, че хората не ме приемат — завърши Ариа, загледана във величествената тухлена сграда на училището. — Дори и сега.
— Може би защото си художничка — меко отвърна Ксавие. — Художниците винаги се чувстват неразбрани. Но точно това те прави специална.
Ариа прокара пръсти по чантата си, направена от кожа на як.
— Благодаря — отвърна тя, наистина поласкана от думите му. След това добави с усмивка: — Волфганг.
Ксавие трепна.
— До после. — Той й махна с ръка и потегли.
Ариа проследи с поглед как колата му излиза от паркинга и тръгва по пътя. Изведнъж чу нещо, което й прозвуча като хихикане, близко до ухото й. Обърна се рязко, опитвайки се да разбере откъде идва, но никой не гледаше към нея. Паркингът беше пълен с деца. Девън Арлис и Мейсън Байърс се опитваха да се избутат един друг в една кална локва. Скот Чин, фотографът на годишника, беше насочил обектива към изкривените клони на дърветата, а зад него, на хлъзгавия тротоар, стояха Джена Кавана и нейното куче водач. Тя държеше главата си вдигната, бледата й кожа блестеше, а тъмната й коса се беше разпиляла върху червеното й вълнено палто. Ако не беше бялото бастунче и кучето, Джена можеше да мине за типично роузуудско момиче.
Тя се спря само на няколко ярда от Ариа, сякаш се взираше в нея.
Ариа се обърна към нея.
— Здравей, Джена — произнесе тихо тя.
Джена вдигна глава — не я беше чула и със сигурност не я виждаше, — след което дръпна кучето за каишката и продължи напред по тротоара към училището.
Ариа усети как космите по ръцете й настръхват и я побиват студени тръпки от главата до петите. И въпреки че навън беше мразовито, тя беше повече от сигурна, че не времето е причината за това.
17.
Ох, популярността иска жертви
— Има нещо дебело в Кирстен Калън — прошепна Наоми в ухото на Хана. — Дали не са ръцете й?
— Определено — изсъска в отговор Хана. — Но така става, когато пиеш калорична бира на коледните партита. — Тя проследи с поглед Сиена Морган, красива второкурсничка, която мина край тях, метнала на рамо скъпата си чанта „Луи Вюитон“ с монограм. — Мацки, а знаете ли истината за чантата на Сиена? — Тя се обърна към тях и замълча, за да постигне по-драматичен ефект. — Купила си я е от аутлет!
Наоми притисна длан към устата си. Райли изплези език с отвращение. Кейт преметна косата си през рамо и бръкна в собствената си оригинална чанта „Вюитон“ за червило.
— Чувам, че нещата, които се продават в аутлетите, са фалшиви — промърмори тя.
Беше четвъртък сутринта, преди училище, и Хана седеше заедно с Кейт, Наоми и Райли на най-хубавата маса в „Стийм“. През тонколоните се разнесе класическа музика, което означаваше, че е време да тръгват към класните си стаи. Хана и Кейт се изправиха и се хванаха за ръце, а Наоми и Райли тръгнаха след тях. Процесията от четирите момичета пое напред, следвана от малък антураж от момчета. Кестенявата коса на Хана сияеше. Наоми изглеждаше изключително модерна с тревистозелените си боти. Обикновено плоскогърдата Райли днес изглеждаше доста закръглена, благодарение на сутиена „Уондърбра“, който я бяха накарали да купи предишния ден в мола „Кинг Джеймс“. Хана отдавна не си беше прекарвала толкова приятно по време на пазаруване. Нищо чудно, че малката групичка второкурснички край гишето за изгубени и намерени вещи ги гледаше завистливо. Нищо чудно, че Ноъл Кан, Майк Монтгомъри, Джеймс Фрийд и останалите от отбора по лакрос ги бяха гледали влюбено от масата си в дъното на кафенето. Бяха минали само няколко часа откакто Хана се беше извинила на Наоми и Райли, но вече всички в училище разбираха, че те са хората, на които трябва да се завижда, които трябва да се познават. Усещането беше адски приятно.
Внезапно Хана усети как някой я хваща за ръката.
— Имаш ли минутка?
Спенсър се беше подала между шкафчетата. Мръсно русата й коса беше опъната назад и очите й се стрелкаха наляво и надясно. Сякаш малкото механично ключе на гърба й беше твърде пренавито.