Дълго време Спенсър се чувстваше ужасно заради случилото се. Ако не беше казала на Али да си тръгне, може би момичето сега нямаше да е мъртво. Но сега вече знаеше, че каквото и да беше направила, то нямаше да промени нищо. Али и без това смяташе да ги зареже. Най-вероятно умираше от нетърпение да се срещне с Иън и да разбере какво е решил — дали ще скъса с Мелиса, или ще остави Али да разкаже на всички за тяхната толкова неуместна връзка. Али живееше заради подобни неща, изпробваше докъде може да манипулира хората. Но това не даваше право на Иън да я убива.
Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. Тя се сети за онази стара снимка, която бяха гледали точно преди да обявят пускането на Иън под гаранция, от деня, в който беше обявено началото на „Капсулата на времето“. Иън беше имал дързостта да отиде право при Али и да й каже, че ще я убие. Кой знае, може би още тогава е искал да го направи. Може би през цялото време това желание е тлеело в него. Може би го е приемал като идеалното престъпление. Никой няма да ме заподозре, сигурно си е мислил той. Та аз съм Иън Томас.
Тя го погледна, цялата трепереше.
— Наистина ли вярваш, че ще ти се размине? Какво ти е минавало през ума, докато си се забавлявал с Али? Не знаеше ли, че това е грешно? Не осъзнаваше ли, че се възползваш от нея?
В далечината играчи гарван, силно и грозно.
— Не съм се възползвал от нея — отвърна Иън.
Спенсър подсмръкна.
— Тя беше в седми клас — ти в дванайсети. Това не ти ли се струва странно?
Иън премигна.
— Поставила ти е някакъв глупав ултиматум — продължи Спенсър с разширени от вълнение ноздри. — Не е трябвало да я приемаш на сериозно. Просто е трябвало да й кажеш, че не искаш да я виждаш повече!
— Това ли смяташ, че е станало? — Гласът на Иън прозвуча наистина изненадано. — Че Али ме е харесвала повече, отколкото аз нея? — Той се засмя. — Двамата флиртувахме много, но това беше всичко. Тя като че ли не искаше да задълбаваме повече.
— Да бе, да — изсъска Спенсър през зъби.
— Но после… изведнъж… тя промени мнението си — продължи Иън. — Първоначално реших, че ми обръща повече внимание само, за да ядоса някой друг.
Минаха няколко секунди. Една птичка кацна до хранилката на задната веранда и закълва семенца. Спенсър постави ръце на кръста си.
— И този някой ще да съм била аз, така ли? Али е решила да те харесва само, за да ме ядоса?
— А? — Силен порив на вятъра развя краищата на черния шал на Иън.
Спенсър изсумтя. Наистина ли трябваше да го казва?
— Аз. Те. Харесвах. В седми клас. Знам, че Али ти е казала. Тя те е накарала да ме целунеш.
Иън въздъхна, свъсил вежди.
— Знам ли. Беше доста отдавна.
— Стига си лъгал — сопна му се Спенсър, бузите й пламтяха от гняв. — Ти си убил Али — повтори тя. — Престани да се преструваш, че не си.
Иън отвори уста, но от тях не излезе нито звук.
— Ами ако ти кажа, че има още нещо, което не знаеш? — изстреля най-накрая той.
Над главите им с грохот прелетя самолет. Няколко къщи по-нататък, господин Хърст включи машината за почистване на сняг.
— За какво говориш? — прошепна Спенсър.
Иън дръпна дълбоко от цигарата си.
— Нещо голямо. Мисля, че и ченгетата го знаят, но не му обръщат внимание. Опитват се да ме натопят, но до утре ще съм се сдобил с улика, която ще докаже моята невинност. — Той се наведе към Спенсър и издуха дим в лицето й. — Повярвай ми, това нещо ще преобърне живота ти.
Цялото тяло на Спенсър изтръпна.
— Кажи ми какво е то.
Иън отмести поглед.
— Все още не мога да ти кажа. Първо искам да съм сигурен.
Спенсър се изсмя горчиво.
— И очакваш просто да… ти повярвам? Нищо не ти дължа. Може би трябва да говориш с Мелиса, а не с мен. Мисля, че тя ще прояви повече съчувствие към сълзливата ти история.
През лицето на Иън премина предпазливо изражение, което Спенсър не можа съвсем да улови — сякаш идеята въобще не му хареса. Отровната миризма от цигарата му надвисна над тях като саван.
— Онази нощ може и да съм бил пиян, но знам какво видях — каза Иън. — Отидох там с намерението да се видя с Али… но вместо това в гората видях две руси глави. Едната беше на Алисън. Другата… — Той повдигна подканващо вежди.