Емили ококори очи. Наблизо имаше само една опожарена рехабилитационна клиника, включваща пластична хирургия.
— За „Уилиам Атлантик“ ли става въпрос?
Айзък кимна и се усмихна въпросително.
Емили отвърна поглед и се втренчи безизразно в големия бронзов гонг до входа. Някакво малко момче с два липсващи предни зъба се опитваше отчаяно да го срита, докато баща му го дърпаше назад. „Уилиам Атлантик“ — или „Бил Бийч“, както я наричаха доста хора — беше мястото, където Джена Кавана лекуваше изгарянията си, след като Али случайно я ослепи с фойерверк. Или може би Али го беше направила нарочно… Емили вече не знаеше кое е истина. Мона Вандерваал също беше лекувала там изгарянията си, които беше получила същата онази нощ.
Айзък се намръщи.
— Какво има? Нещо лошо ли казах?
Емили сви рамене.
— Аз, ъъъ, познавам момчето, чийто баща е основал изгорялата клиника.
— Познаваш сина на Дейвид Ейкърд?
— Той учи в моето училище.
Айзък кимна.
— Вярно. „Роузууд дей“.
— Уча там със стипендия — бързо каза Емили. Последното нещо, което искаше той да си мисли за нея беше, че тя е едно от привилегированите, разглезени богаташки деца.
— Сигурно си много умна — забеляза Айзък.
Емили наведе глава.
— Не.
Край тях мина сервитьорката, която балансираше няколко чинии с „пилешкото на генерал Тсо“.
— Баща ми е поел и кетъринга на благотворителното събиране на „Роузууд дей“ в събота. В някакво имение с десет спални.
— Така ли? — Стомахът на Емили се преобърна. Очевидно Айзък говореше за събитието, което щеше да се проведе в къщата на Спенсър — тази сутрин бяха обявили провеждането му. Почти всички родители присъстваха на благотворителните събития, които се посещаваха и от много ученици, тъй като никой не можеше да пропусне възможността да покаже новите си тоалети и да отмъкне някоя чаша шампанско, докато родителите му не гледат.
— Ще се видим ли там? — Лицето на Айзък грейна.
Емили притисна зъбците на вилицата към дланта си. Ако отидеше, хората със сигурност щяха да задават въпроси защо са заедно. Но ако не отидеше и Айзък започнеше да разпитва за нея, някой можеше да му каже истината. Някой като Ноъл Кан или Майк Монтгомъри, или дори Бен, бившето й гадже. Може би новият А. също щеше да е там.
— Ами сигурно ще се видим — най-накрая реши тя.
— Страхотно — усмихна се Айзък. — Аз ще бъда облечен в сервитьорски смокинг.
Емили се изчерви.
— Може пък лично да ме обслужваш — реши да пофлиртува тя.
— Съгласен — отвърна Айзък. Той стисна ръката й и сърцето й подскочи.
Внезапно Айзък погледна над главата й и се усмихна на някой зад гърба й. Когато Емили се обърна, сърцето й падна в петите. Тя примигна няколко пъти с надеждата, че момичето, което стоеше там, е просто мираж.
— Здрасти, Емили. — Мая Сен Жермен отметна един къдрав кичур от жълтите си тигрови очи. Беше облечена с бял пуловер, дънкова пола и бели мрежести чорапогащи. Очите й не спираха да прескачат от Емили към Айзък, явно се опитваше да разбере както правят тук заедно.
Емили измъкна ръката си от ръката на Айзък.
— Айзък — рече прегракнало тя, — това е Мая. Учим в едно училище.
Айзък се надигна леко и протегна ръка.
— Здрасти. Аз съм дошъл на среща с Емили.
Очите на Мая се разшириха и тя отстъпи назад, сякаш Айзък току-що й беше казал, че е направен от кравешка тор.
— Да бе — изсмя се тя. — На среща. Хубав виц.
Айзък се намръщи.
— Аз… моля?
Мая сбърчи чело. В този миг потокът на времето като че ли се забави. Емили видя точния момент, когато разбирането премина по лицето на Мая — това не беше виц. Устните й се разтегнаха в бавна, развеселена усмивка. Ти наистина си на среща с него. Очите й проблеснаха злобно. И не си му казала каква си всъщност, точно както не беше казала и на Тоби Кавана. Емили осъзнаваше колко й е ядосана Мая — беше я размотавала цяла есен, беше й изневерила с Триста, едно момиче, с което се запозна в Айова, беше обвинила Мая, че е А. и не й беше продумвала от месеци. Сега Мая беше получила възможност да си върне за всичко това.
Когато тя отвори уста, за да заговори, Емили скочи, дръпна якето си от облегалката на стола, грабна чантата си и започна да се провира покрай масите към изхода. Нямаше смисъл да стои там, докато Мая разкаже всичко на Айзък. Не искаше да види разочарованието — и най-вероятно отвращението — по лицето му.