Майка й я погледна със сълзлива усмивка.
— Добре дошла, Емили.
Емили примигна няколко пъти.
— Ами, здрасти. — Тя отмести поглед от родителите си към непознатата на канапето.
— Искаш ли да дойдеш при нас? — попита майка й. — Един човек е дошъл да те види.
Възрастната жена, която бе облечена в спортни панталони с висока талия и тъмнозелен жакет, се изправи и протегна ръка.
— Аз съм Едит — каза тя и се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Емили. Защо не седнеш?
Бащата на Емили отиде в трапезарията и донесе още един стол аз нея. Тя се настани колебливо в него, като се чувстваше доста неспокойна. Същото усещане я обземаше, когато със старите й дружки играеха Играта с възглавници — едната от тях се разхождаше из дневната със завързани очи и изведнъж всички започваха да я замерят с възглавници. Емили не обичаше тази игра — мразеше онзи напрегнат момент преди всички да започнат да я удрят — но винаги се включваше в играта, защото Али я обожаваше.
— Аз съм от програмата „Дървесна корона“ — каза Едит. — Родителите ти ми разказаха за твоя проблем.
Емили се почувства страшно неудобно на дървения кухненски стол.
— Проблем ли? — Стомахът й се сви. Имаше усещането, че разбира много добре какъв е този проблем.
— Разбира се, че е проблем — възкликна майка й с възмутен глас. — Онази снимка — с момичето, което ти забранихме да виждаш. Случвало ли се е повече от веднъж?
Емили нервно докосна белега на лявата си длан, който бе получила, когато Карълайн, без да иска я промуши с градинските ножици. През целия си живот се бе старала да бъде колкото се може по-послушна и с добро поведение, и не можеше да лъже родителите си — или ако опиташе, винаги я хващаха.
— Предполагам, че се е случвало повече от веднъж — промърмори тя.
Майка й издаде кратък, болезнен хленч.
Едит сви сбръчканите си, начервени устни. От нея се носеше характерната за възрастните дами миризма на нафталин.
— Това, което чувстваш, не е постоянно. Това е болест, Емили. Но ние от „Дървесна корона“ можем да те излекуваме. От началото на програмата сме рехабилитирали много бивши гейове.
От устата на Емили се разнесе къс, лаещ смях.
— Бивши… гейове? — Светът около нея се завъртя и леко започна да избледнява. Родителите й я гледаха с лицемерно съчувствие, обвили с ръце чашите си с кафе.
— Интересът ти към младите жени не е генетично или научно обоснован, а е резултат от средата, в която се движиш — обясни Едит. — С подходящите напътствия ще ти помогнем да пропъдиш своите… пориви, така да ги наречем.
Емили се вкопчи в облегалките на стола.
— Това ми звучи… твърде невероятно.
— Емили! — сопна й се майка й — тя бе научила децата си на уважение към възрастните. Но Емили бе твърде объркана, за да се смути от това.
— Не е невероятно — изчурулика Едит. — Не се притеснявай, ако не можеш веднага да го разбереш. Повечето от новите ни членове не могат. — Тя погледна към родителите на Емили. — Резултатите от дейността ни в района на Филаделфия са превъзходни.
Емили изпитваше желания да повърне. Рехабилитация? Тя погледна към родителите си, но лицата им не изразяваха нищо. После погледна през прозореца към улицата. „Ако следващата кола, която мине оттук, бъде бяла, това не се случва наистина — помисли си тя. — Ако е червена, значи се случва.“ Мина кола. И естествено беше червена.
Едит постави чашката с кафе в чинийката.
— Ще изпратим един от нашите възпитатели да се срещне с теб. Някой, който лично е усетил резултата от програмата. Тя е второкурсничка в гимназията „Роузууд“ и се казва Бека. Много е мила. Просто ще поговорите. А след това ще обсъдим подробно присъединяването ти към програмата. Става ли?
Емили погледна към родителите си.
— Нямам време да говоря с когото и да било — заяви тя. — Сутрин и след училище ходя на тренировки по плуване, а след това си пиша домашните.
Майка й се усмихна напрегнато.
— Ще намериш време. Какво ще кажете за утре по обяд?
Едит кимна.
— Сигурна съм, че няма да има проблем.