— Отиде при нея само защото иска да е с по-големите момчета — промърмори Али, като гледаше Спенсър.
— Ако искаш, и ние можем да отидем там — предложи Хана.
Али й отказа.
— Просто се ядосвам на Спенсър — заяви тя.
— Защо? — попита Хана.
Али въздъхна.
— Това е една дълга и отегчителна история.
Хана не разпитва повече — Али и Спенсър често се ядосваха една на друга без очевидна причина. Тя започна да си мечтае за красивия актьор в ролята на Тибалд, който я бе гледал през цялото време, докато траеше сцената със смъртта му. Дали Тибалд смяташе, че Хана е сладка… или дебела? Или може би изобщо не я беше гледал — може би просто бе изиграл мъртвец с отворени очи. Когато отново вдигна поглед, Али плачеше.
— Али — прошепна Хана. Тя никога не я беше виждала да плаче. — Какво има?
Сълзите тихо се стичаха по бузите на Али. Тя дори не си направи труда да ги избърше. Просто се взираше в Спенсър и госпожа Диланси.
— Забрави.
— Мамка му! Я вижте! — изкрещя Мейсън Байърс, като откъсна Хана от спомените й за седми клас. Високо в небето един биплан проряза облаците. Той премина над „Роузууд дей“, направи едно кръгче и след това отново се устреми нагоре. Хана се завъртя нервно на мястото си и се огледа. Къде, по дяволите, беше Мона?
— Това стария Къртис ли беше? — попита Джеймс Фрийд.
— Май не — отговори Ридли Мейфийлд. — Според мен е „Тревъл Еър“
— Точно така — потвърди Джеймс с такъв тон, сякаш го е знаел през цялото време.
Сърцето на Хана биеше лудо. Самолетът направи няколко маневри във въздуха и изпусна от опашката си облак дим, който оформи идеална буква В.
— Той изписва нещо! — извика момичето, което стоеше до вратата.
Самолетът продължи с едно С, после И, Ч, К, а след кратка пауза още едно И. Хана направо не можеше да стои на едно място. Това бе възможно най-готиния подарък за рожден ден.
Мейсън се бе вторачил в самолета, който правеше фигури в небето.
— Всички… да — четеше той.
Точно в този момент Мона се плъзна в стола до нея и окачи сивата си ватирана чанта „Луи Вуитон“ на облегалката.
— Здрасти, Хан — каза тя, като измъкна кутия за обяд с китайска храна и разопакова дървените пръчици. — Няма да повярваш кого са поканили Наоми и Райли да пее на купона за рождения ми ден. Това е най-хубавият ми подарък!
— Забрави за това — изписка Хана. — Аз съм ти приготвила нещо по-яко.
Хана се опита да насочи вниманието й към самолета във въздуха, но Мона вече беше загряла здраво.
— Поканили са Лекси — извика тя. — Лекси. За мен! На моя купон! Можеш ли да повярваш?
Лъжицата на Хана падна от ръката й. Лекси бе хип-хоп изпълнителка от Филаделфия. Една голяма звукозаписна компания бе подписала договор с нея и тя щеше да стане мегазвезда. Как бяха успели Наоми и Райли да постигнат това?
— Няма значение — бързо каза тя, хвана Мона за брадичката и я насочи към облаците. — Виж аз какво съм ти приготвила.
Мона се загледа в небето. Самолетът вече бе изписал съобщението и правеше кръгчета над него. Когато Хана прочете цялото съобщение, очите й се разшириха от ужас.
— Всички да… — Мона отвори изненадано уста. — …пърдим с Мона?
— Всички да пърдим с Мона! — изкрещя Менсън. Всички, които го бяха видели, също започнаха да го повтарят. Един първокурсник, който се бе изправил до оградата, сви ръце край устата си и издаде пърдящ звук.
Мона се обърна към Хана. Лицето й бе позеленяло.
— Какво става тук, по дяволите?
— Не, направо са объркали нещата! — изкрещя Хана. — Трябваше да изпишат „Всички на парти с Мона!“ П-А-Р-Т-И! Объркали са буквите!
Повечето хора вече издаваха пърдящи звуци.
— Гадост! — извика едно момиче до тях. — Защо му е притрябвало да пише това?
— Това е ужасно! — извика Мона. Тя наметна сако върху главата си, точно както постъпваха знаменитостите, когато се опитваха да се скрият от папараците.