Емили примигна и фигурата изчезна — остана само бронзовата камбана. Сигурно очите й и изневеряваха. Най-вероятно бе видяла някое чепато, изсъхнало дърво.
Дали?
Емили се затътри по тясната пътечка, която водеше към параклиса на свети Лорънс, който не приличаше толкова на параклис, колкото на къщичката от курабийки, която Емили бе направила в четвърти клас за коледния конкурс в мола „Крал Джеймс“. Кръглите стени на сградата бяха в канелен жълто-кафяв цвят, а фините первази, парапети и фронтони бяха кремаво бели. Рамките на прозорците бяха обвити в цветя с бонбонен цвят. Вътре, на една от предните пейки, седеше едно момиче, което се взираше в иначе празния параклис.
— Извинявай, че закъснях — изпъхтя Емили, като се плъзна на пейката до нея. Пред олтара бяха струпани фигурки от Рождество, който очакваха да бъдат подредени в ъгъла. Емили поклати глава. Още не бе дошъл ноември.
— Лошо няма — момичето протегна ръка. — Ребека Джонсън. Викат ми Бека.
— Емили.
Бека носеше дълга дантелена туника, тесни дънки и обикновени розови гуменки. Нежни обеци във формата на цветя висяха на ушите й, а косата й бе вързана отзад с дантелен ластик. Емили се зачуди дали, когато завърши програмата „Дървесна корона“, ще изглежда толкова женствено, колкото Бека.
Минаха няколко секунди. Бека извади тубичка с розов гланц за устни и се начерви.
— И така, искаш ли да ти разкажа за „Дървесна корона“?
Всъщност не, изпита желание да каже Емили. Мая може би бе права — Емили никога нямаше да бъде истински щастлива, докато не престане да се срамува и да отрича истинските си чувства. Въпреки че… Тя погледна към Бека. Момичето си изглеждаше съвсем наред.
Емили отвори една кутийка с кока-кола.
— Значи ти харесваш момичета? — Тя все още не можеше да повярва в това.
Бека, изглежда, се изненада.
— Х-харесвах. Но вече не.
— Добре, но кога… Как разбра със сигурност? — попита Емили, осъзнавайки, че прекалява с въпросите.
Бека отхапа малка хапка от сандвича си. Всичко в нея бе малко и кукленско, включително ръцете й.
— Просто се почувствах различно, предполагам. По-добре.
— И аз! — почти извика Емили. — Когато бях по-малка, имах гаджета момчета… но винаги съм имала по-различни чувства към момичетата. Дори смятах, че куклите ми Барби са сладки.
Бека избърса устата си със салфетка.
— Барби никога не е била мой тип.
Емили се усмихна и се сети за друг въпрос.
— Защо, мислиш, харесваме момичета? Защото четох, че това е генетично, но значи ли, че ако имам дъщеря, тя също ще смята, че нейното Барби е много сладко? — тя се замисли за миг, преди да продължи. В сградата нямаше други хора и беше много приятно да може да разговаря с някой за нещата, които я вълнуваха. Нали това бе целта на тази среща? — Въпреки че… Майка ми изглежда като най-нормалната жена на света — продължи Емили малко механично. — Може би се предава през поколение?
Емили спря, осъзнавайки, че Бека я гледа с много странно изражение на лицето.
— Предполагам, че не — смутено каза тя.
— Съжалявам — каза Емили, — много приказвам. Всъщност съм доста… объркана. И нервна. — И ме боли, й се искаше да добави, като се сети как лицето на Мая увехна, когато Емили й каза, че всичко е свършило.
— Няма проблем — тихо каза Бека.
— Преди да отидеш в „Дървесна корона“ имаше ли приятелка? — попита Емили, вече по-тихо.
Бека задъвка нокътя на палеца си.
— Уенди — каза едва чуто тя. — Работехме заедно в един магазин в мола „Крал Джеймс“.
— Вие с Уенди… флиртувахте ли? — Емили гризна един чипс.
Бека погледна подозрително статуетките кран олтара, сякаш мислеше, че Исус, Мария и трите влъхви подслушват разговора им.
— Може би — прошепна тя.
— Какво беше усещането?
Една малка вена на слепоочието на Бека запулсира.
— Грешно… Да си… гей. Не е лесно да го промениш, но според мен е възможно. „Дървесна корона“ ми помогна да разбера защо бях с Уенди. Израснала съм с трима братя и моят съветник ми каза, че съм била отгледана в много мъжка среда.