Шон спря до нея. Ариа се обърна към него.
— Може ли да влезем за малко?
Той я погледна разтревожено.
— Сигурна ли си?
— Преди много обичах да идвам тук.
— Добре. — Шон неохотно облегна велосипеда си на металния контейнер за отпадъци, редом с колелото на Ариа, и тръгна след нея покрай първата редица надгробни камъни.
Ариа четеше имената и датите, които навремето всъщност бе запомнила наизуст. ЕДИТ ДЖОНСЪН, 1807–1856. БЕБЕТО АГНЕС, 1820–1821. САРА УИТИЪР и цитатът от Милтън „СМЪРТТА Е ЗЛАТЕН КЛЮЧ, КОЙТО ОТВАРЯ ДВЕРИТЕ НА РАЯ“. Ариа знаеше, че оттатък хълма се намираха гробовете на кучето на име Пъф, котката Роувър и един папагал на име Лили.
— Обожавам гробовете — каза Ариа, когато подминаха един голям паметник, със статуя на ангел на върха. — Напомнят ми за „Сърцето-издайник“.
— За кое?
Ариа повдигна вежди учудено.
— Стига де. Не може да не си чел този разказ. На Едгар Алан По? За мъртвеца, скрит под дъските на пода? А разказвачът продължавал да чува сърцето му как бие под дъсчения под?
— Не съм.
Ариа сложи ръце на кръста си, втрещена. Как може Шон да не го е чел?
— Като се приберем, ще ти потърся томчето на По, за да го прочетеш.
— Добре — съгласи се Шон, след което смени темата. — Добре ли спа снощи?
— Страхотно — излъга тя. Луксозната й стая бе много красива, но Ариа всъщност не можа да спи. Къщата на Шон беше… твърде идеална. Пухеният юрган бе твърде пухкав, матракът бе твърде удобен, стаята бе твърде тиха. Освен това миришеше твърде много на хубаво и чисто.
Но освен това тя се тревожеше заради онова раздвижване край прозореца на стаята й, за възможността да я дебне воайора и заради съобщението от А., в което се казваше, че убиецът на Али е по-близо, отколкото предполага. Тя се бе въртяла часове в леглото, сама, убедена, че щом надигне глава над юргана, ще види воайора — или убиеца на Али — да стои до леглото й.
— Обаче мащехата ти се държа много строго с мен тази сутрин — каза Ариа, като заобиколи едно разцъфнало черешово дърво. — Забравих да си застеля леглото. Тя ме накара да се кача горе и да го оправя. — Тя изсумтя. — Майка ми не ме е карала да го правя от милион години.
Когато вдигна глава, видя, че Шон се смее.
— Мащехата ми винаги чисти къщата до блясък. Почти всеки ден Историческото общество изпраща групи на посещение.
Ариа настръхна. Щеше й се да му каже, че Историческото общество на Роузууд е искало да включи и тяхната къща в туристическите обиколки — защото е била проектирана от някакво протеже на Франк Лойд Рапт. Вместо това просто въздъхна.
— Съжалявам. Просто… откакто оставих на мама съобщение, че ще отседна у вас, тя не ми се е обаждала. Чувствам се толкова… изоставена.
Шон я докосна по ръката.
— Знам, знам.
Ариа пъхна върха на езика си в дупката, където се бе намирал единствения й мъдрец.
— Там е работата — каза меко тя. — Не знаеш.
Семейството на Шон бе идеално. Тази сутрин господин Ейкърд им бе приготвил белгийски кифлички, а госпожа Ейкърд бе приготвила кутийки с обяд за всички — включително и за Ариа. Дори кучето им, порода еърдейл, бе много добре възпитано.
— Тогава обясни ми — каза Шон.
Ариа въздъхна.
— Не е толкова лесно.
Те подминаха едно чепато, чворесто дърво. Внезапно Ариа погледна надолу… и рязко спря. Точно пред нея имаше оградено място за нов гроб. Гробокопачът още не бе изкопал дупката за ковчега, но мястото беше оградено. Мраморният надгробен камък обаче вече бе издигнат. На него пишеше просто „АЛИСЪН ЛОРЪН ДИЛОРЕНТИС“.
Ариа издаде кратък, бълбукащ звук от гърлото си. Властите все още изследваха останките на Али за следи от отрова или травма, затова нейните родители не я бяха погребали. Ариа не знаеше, че възнамеряват да я погребат тук.
Тя погледна безпомощно към Шон. Той пребледня.