— Не се тревожи, не може да те чуе — увери я доктор Евънс.
Спенсър въздъхна.
— Тя изглежда малко… ядосана — каза с тих глас. — Обикновено всичко се върти около Мелиса. Дори когато родителите ми ме попитат нещо, Мелиса веднага се опитва да насочи вниманието им към себе си. — Тя погледна към сребърния пръстен от Тифани, който носеше на показалеца си. — Мисля, че ме мрази.
Доктор Евънс почука с химикал по бележника си.
— Отдавна имаш усещането, че те мрази, нали? Как те кара да се чувстваш това?
Спенсър сви рамене и притисна една от тъмнозелените плюшени възглавнички към гърдите си.
— Мисля, че съм ядосана. Понякога толкова се дразня от това, че ми се иска… да я ударя. Очевидно няма да го направя, но…
— Но усещането би ти харесало, нали?
Спенсър кимна, вперила поглед в хромираната лампа. Веднъж, след като Мелиса й бе казала, че не е много добра актриса, Спенсър едва не я удари по лицето. Вместо това хвърли една от коледните чинии на майка й в кухнята. Чинията се разби и остави на стената белег във форма на пеперуда.
Доктор Евънс прелисти бележника си.
— Какво правят вашите родители по въпроса с тази ваша… ненавист?
Спенсър вдигна рамене.
— Общо взето нищо. Ако питате майка ми, тя сигурно ще ви каже, че се разбираме идеално.
Доктор Евънс се облегна назад и се замисли.
— Това е само теория, но е възможно Мелиса да се страхува, че ако родителите ти видят, че се справяш добре, ще започнат да обичат теб вместо нея.
Спенсър вирна глава.
— Наистина ли?
— Може би. Ти, от своя страна, смяташ, че родителите ти изобщо не те обичат. Че всичко се прави за Мелиса. Не знаеш как да се съревноваваш с нея и точно тук се появяват гаджетата. Всъщност може би ти не искаш точно нейните приятели, а всъщност ти се иска да я нараниш. Така ли е?
Спенсър кимна замислено.
— Може би…
— И двете страдате много — каза тихо доктор Евънс и лицето й омекна. — Не знам каква е била причината за това поведение — може да е нещо, което е станало много отдавна, нещо, което дори не си спомняте — но сте започнали да се държите така една с друга и това ще продължи, докато не откриете първопричината и не се научите да уважавате чувствата на другата. Този модел може да се повтори и в другите ти връзки — може да си избираш приятели и гаджета, които да се отнасят с теб както Мелиса, защото динамиката ти е позната и ти си наясно с ролята си.
— Какво искате да кажете? — попита Спенсър, като прегърна коленете си. Това й прозвуча като ужасни психо бръщолевеници.
— Приятелките ти… обичат ли да са в центъра на нещата? Те имат всичко, което искат, непрекъснато те притискат, никога не се чувстваш комфортно?
Устата на Спенсър пресъхна. Определено имаше такава приятелка: Али.
Тя затвори очи и отново се сети за странния спомен, който я бе притеснявал цяла седмица. Ставаше въпрос за някаква караница, Спенсър бе сигурна в това. Само дето тя помнеше всичките скандали с Али по-ясно, отколкото хубавите моменти в тяхното приятелство. Дали това не беше просто сън?
— За какво си мислиш? — попита доктор Евънс.
Спенсър си пое дълбоко дъх.
— За Алисън.
— А… — кимна доктор Евънс. — Мислиш ли, че Алисън е била като Мелиса?
— Не знам. Може би.
Доктор Евънс измъкна една салфетка от кутията и си издуха носа.
— Гледах ви на клипчето по телевизията. Двете с Алисън изглеждахте ядосани една на друга. Така ли беше?
Спенсър си пое дълбоко дъх.
— Донякъде.
— Можеш ли да си спомниш защо?
Спенсър се замисли и огледа стаята. На бюрото на доктор Евънс имаше някаква гравирана табелка, която последния път не беше забелязала. На нея пишеше АЗ ЗНАМ, ЧЕ НИЩО НЕ ЗНАМ. СОКРАТ.
— В онези седмици, преди да изчезне, Алисън започна да се държи… много странно. Сякаш ни мразеше. Никой от нас не искаше да го признае, но според мен през онова лято тя смяташе да ни зареже.
— А това как те караше да се чувстваш? Ядосана?
— Да. Естествено. — Спенсър замълча за миг. — Беше страхотно да бъдем приятелки на Али, но трябваше да направим доста жертви. Заедно преживяхме много неща, някои не особено приятни. Значи ние преминахме през всичко заради нея, а сега тя искаше да ни захвърли?
— Значи си смятала, че тя ти дължи нещо?
— Може би — отговори Спенсър.