Спенсър примигна няколко пъти.
— Не знам.
Тя седна на дивана и избърса запотеното си чело с ръка. Усещането бе същото както когато се събуди от упойката след операцията на апандисита й. Всичко изглеждаше замазано и неясно.
— Кажи ми какво виждаш в стаята — каза доктор Евънс. — Опиши ми всичко.
Спенсър се огледа.
— Кафяв кожен диван, бял пухкав килим…
Какво беше казала Али? Защо Спенсър не можеше да я чуе? Наистина ли това се беше случило?
— Телено кошче за отпадъци — продължи тя. — Свещник с ароматна свещ.
— Добре — доктор Евънс сложи ръка на рамото й. — Седни тук. Дишай дълбоко.
Прозорецът на стаята бе отворен и Спенсър можеше да усети миризмата на току-що асфалтирания паркинг. Два гълъба си гукаха. Когато най-накрая се изправи и каза на доктор Евънс, че ще се видят следващата седмица, тя почувства главата си прояснена. Излезе и мина през чакалнята, без да забележи Мелиса. Просто искаше да се махне оттук.
Слезе на паркинга и се качи в колата си, като остана мълчаливо да седи в нея. Изброи всички неща, които виждаше и тук. Чантата й от туид. Табелата над зеленчуковия магазин, която гласеше „ПРЕСНИ ДОМАТИ“. Д-то се бе отчупило и паднало на земята. Един син пикап чероки бе паркиран напреки пред магазина. На близкото дъбово дърво весело се поклащаше една червена къщичка за птици. На вратата на офис сградата висеше надпис, че вътре се допускат само служебни животни. Профилът на Мелиса се виждаше през прозореца на доктор Евънс.
Устните на сестра й бяха извити в усмивка и тя усилено жестикулираше. Когато Спенсър отново погледна към зеленчуковия магазин, тя видя, че задната гума на шевролета е спукана. Зад пикапа се прокрадваше някой. Може би котка.
Спенсър се понадигна в седалката. Не беше котка — беше човек. Който я гледаше. Очите му не мигваха. И тогава внезапно обърна глава, скри се в сенките и изчезна.
19.
В четвъртък следобед Хана вървеше по коридора след останалите от класа по химия, към пилона със знамето на двора. Беше обявена учебна противопожарна тревога и учителят им по химия, господин Пърсивал, проверяваше дали някой не е избягал навън. Беше поредният необичайно топъл октомврийски ден и докато слънцето напичаше главата на Хана, тя чу две второкурснички да разговарят тихичко.
— Чу ли, че била клептоманка? — изсъска Ноел Фрейзиър, високо момиче с водопад от руси къдрици.
— Знам — отговори Ана Уолтън, дребничка брюнетка с огромни гърди. — Тя организирала мащабен обир на Тифани. А след това катастрофирала с колата на господин Ейкърд.
Хана замръзна. Обикновено приказките на двете смотанячки-второкурснички нямаше да я притеснят, но сега се чувстваше някак уязвима. Престори се, че е особено заинтересувана от групичка дребни борчета, които градинарят току-що бе посадил.
— Чувам, че всеки ден ходи в полицейското управление — каза Ноел.
— Нали знаеш, че вече не е поканена за купона у Мона? — прошепна Ана. — Скарали са се жестоко, защото Хана я унизила с онова изписване във въздуха.
— Мона искала да я зареже още преди два месеца — каза многозначително Ноел. — Хана се е превърнала в абсолютна загубенячка.
Това вече бе твърде много. Хана се обърна вбесена.
— Кой ви каза това?
Ана и Ноел се спогледаха и размениха усмивки. След това тръгнаха надолу по хълма, без да кажат нито дума.
Хана затвори очи и се облегна на металния пилон, като се опита да пренебрегне факта, че всички от класа й по химия се бяха вторачили в нея. Бяха минали двайсет и четири часа от провала с въздушното писане и нещата се развиваха от зле по-зле. Предишната вечер Хана бе изпратила поне десет извинителни съобщения на Мона… и не бе получила никакъв отговор. А днес цял ден чуваше странни, отвратителни неща за себе си… от всички.
Тя се замисли за есемеса от А.
Ами Мона? Тя също не ти е приятелка. Така че пази си гърба.
Хана огледа тълпата ученици на двора. Точно до входната врата две момичета в униформи на мажоретки репетираха танца си. Близо до един бор две момчета се налагаха с униформените си сака. Братът на Ариа, Майк, мина край нея, като си играеше със стика си за лакрос. Най-накрая забеляза изрусената до бяло коса на Мона. Тя бе тръгнала да влиза в сградата през една от страничните врати с отегчен и високомерен израз на лицето си. Хана опъна сакото си, сви и разпусна юмруци и тръгна към най-добрата си приятелка.