Шон. Ликът му се появи пред очите й. Шон, върху чието рамо снощи се облегна и отпусна глава, докато гледаха заедно британската версия на „Кабинетът“. Шон, който я целуна преди часа по биология, и който я успокояваше, защото днес щяха да правят дисекция. Шон, който държеше ръката й на вечерята със семейството му. Шон беше нейният приятел.
Ариа отблъсна Езра и скочи.
— Трябва да тръгвам. — Беше цялата обляна в пот, сякаш някой бе включил термостата на петдесет градуса. Тя бързо събра вещите си с тупкащо сърце и пламтящи бузи. — Благодаря ти, че ми отпусна още време — избъбри тя, докато отваряше вратата.
В коридора се спря и си пое дълбоко въздух. Изведнъж видя някой, който бързо сви зад ъгъла в края на коридора. Ариа се напрегна. Някой ги беше видял.
Тя забеляза нещо до вратата на Езра и се ококори. Някой бе изтрил всичките стари съобщения на бялата дъска, като ги бе заменил с бележка, надраскана набързо с непознат розов маркер.
Внимавай, внимавай! Винаги те наблюдавам!
А отдолу, с по-малки букви, бе написано:
Ето ти още една подсказка. Всички вие познавахте добре задния й двор. Но за една от вас беше толкова лесно.
Ариа хвана края на единия си ръкав и бързо избърса написаното. Когато стигна до подписа, тя включи и другия ръкав, като продължи да търка стръвно, докато не остана нито следа от буквата А.
21.
Четвъртък вечерта Спенсър се отпусна на червения плюшен диван в ресторанта „Роузууд Кънтри ютъб“ и погледна през панорамния прозорец. На игрището за голф двама възрастни мъже, облечени с пуловери с остри деколтета и панталони в цвят каки, се опитваха да вкарат колкото се може повече топки, преди да залезе слънцето. Отвън на терасата хората се наслаждаваха на последните топли дни от годината, като пийваха джин с тоник и похапваха скариди и брускети. Господин и госпожа Хейстингс разбъркаха своите мартинита с джин „Бомбай сапфир“ и се спогледаха.
— Искам да вдигна тост. — Госпожа Хейстингс прибра русата си коса зад ушите, а трикаратовият й диамантен пръстен проблесна на лъчите на залязващото слънце, които струяха през прозореца. Родителите на Спенсър винаги вдигаха тост, преди да отпият някаква течност — дори тя да беше вода.
Госпожа Хейстингс вдигна чашата си.
— За Спенсър, която стигна до финала на „Златната орхидея“.
Господин Спенсър се чукна с нея.
— И за това, че ще бъде на корицата на съботния „Сентинъл“.
Спенсър вдигна чашата си и се чукна с тях, но не го направи от сърце. Тя не искаше да идва тук. Искаше да си остане у дома, на сигурно място. Не спираше да мисли за странния си сеанс с доктор Евънс сутринта. Видението, което бе получила — за онова забравено скарване с Али онази вечер, когато тя изчезна — направо я беше обсебило. Защо не си го беше спомнила досега? Беше ли се случило още нещо тогава? Ами ако беше видяла убиеца на Али?
— Поздравления, Спенсър — майка й прекъсна мислите й. — Надявам се да спечелиш.
— Благодаря — промърмори Спенсър. Тя сгъна зелената си салфетка на хармоника, след което взе останалите салфетки и също ги сгъна.
— Нещо да не би да те притеснява? — Майка й кимна с глава към салфетките.
Спенсър веднага се спря.
— Не — каза бързо тя. Всеки път, когато затвореше очи, тя отново се сещаше за онази сцена с Али. Вече всичко й се струваше много по-ясно. Можеше да усети миризмата на орловите нокти, които растяха в гората до хамбара, да усети ранния летен бриз, да види светулките, които проблясваха в мрака. Но това не можеше да бъде истина.
Когато Спенсър вдигна глава, тя забеляза, че родителите й я гледат странно. Сигурно й бяха задали някакъв въпрос, който тя изобщо не беше чула. За пръв път в живота си тя пожела Мелиса да е тук и да монополизира целия разговор.
— Да не би да се притесняваш заради докторката? — прошепна майка й.
Спенсър не успя да прикрие усмивката си — страшно й харесваше, когато майка й наричаше доктор Евънс „докторката“ вместо „терапевтката“.
— Не, добре съм.
— Смяташ ли, че си постигнала някакъв… — Баща й явно търсеше подходящите думи, докато си играеше с иглата за вратовръзка. — … напредък с нея?
Спенсър разклати вилицата си наляво-надясно. Какво разбират под напредък й се искаше да попита.
Преди да успее да отговори, се появи сервитьорът. Той ги обслужваше от години — нисък, дребен плешив мъж, който имаше глас като на Мечо Пух.