— Здравейте, господин и госпожа Хейстингс. — Пух разтърси ръката на баща й. — И Спенсър изглеждаш прекрасно.
— Благодаря — избъбри Спенсър, въпреки че бе повече от сигурна, че не е така. Не си беше измила косата след тренировката по хокей на трева, а последния път, когато се бе погледнала в огледалото, забеляза, че гледа диво и уплашено. Освен това продължаваше да се върти и да оглежда ресторанта, за да види дали някой не я наблюдава.
— Как се чувстват всички тази вечер? — попита Пух. Той разгъна салфетките, които Спенсър бе нагънала, и ги постла в скутовете им. — Да не би да празнувате някакъв специален случай?
— Всъщност да — изчурулика госпожа Хейстингс. — Спенсър е финалист на тазгодишния конкурс „Златната орхидея“. Това е голяма академична награда.
— Мамо — изсъска Спенсър. Тя не обичаше начина, по който майка й разгласяваше семейните постижения. Особено след като Спенсър беше мамила.
— Това е чудесно! — възкликна Пух. — Толкова е хубаво поне веднъж да чуя добри новини. — Той се наведе към тях. — Доста от гостите ни се оплакват, че са видели онзи воайор, за когото всички говорят. Някои твърдят, че дори са го зърнали снощи край ресторанта.
— Нима този град не преживя достатъчно вече? — възмути се господин Хейстингс. Госпожа Хейстингс погледна разтревожено съпруга си.
— Знаеш ли, кълна се, че видях някой да ме гледа, когато се срещнах със Спенсър в понеделник.
Спенсър вдигна рязко глава и сърцето й учестено заби.
— Успя ли да го видиш добре?
Госпожа Хейстингс сви рамене.
— Не особено.
— Някои казват, че е бил мъж. Други, че е жена — каза Пух.
Всички зацъкаха с език възмутено.
Пух попита за поръчките им. Спенсър смънка, че иска жълтопера риба тон — тя винаги си избираше това откакто спря да си поръчва детското меню. След като сервитьорът се запъти към кухнята, Спенсър огледа залата със замъглен поглед. Тя бе декорирана в стила на увеселителните корабчета в Нантъкет, с тъмни ракитени столове, множество спасителни буйове и бронзови фигури. Стената в дъното все още бе покрита с океанската фреска, допълнена с ужасна гигантска сепия, косатка и воден дух с развята руса коса и счупен нос в стил Оуен Уилсън. Когато Спенсър, Али и останалите идваха тук преди, за да обядват сами — което в шести и седми клас бе голяма работа, — те винаги сядаха до водния дух. Веднъж, когато Мона Вандерваал и Челси Бледсоу бяха дошли тук сами, Али ги накара да го целунат с език. Сълзи от унижение се стичаха по лицата им, когато момичетата притиснаха език към изрисуваните му устни.
Али беше толкова злобна, си помисли Спенсър. Тя отново се върна към онази нощ. Но това няма да го получиш, беше казала Али. Защо Спенсър се беше ядосала толкова? Мелиса си мислеше, че онази нощ Али бе решила да каже на Мелиса за Иън. Затова ли бе всичко? И какво имаше предвид доктор Евънс, когато беше казала, че някои хора редактират в спомените си нещата, които са им се случили? Дали Спенсър го е правила някога?
— Мамо? — Изведнъж Спенсър се изпълни с любопитство. — Сещаш ли се някога да съм забравяла някои неща? Все едно съм… получила временна амнезия?
Чашата на майка и застина на половината път към устата и.
— 3-защо питаш?
Спенсър усети как вратът й се облива в студена пот. На лицето на майка й се изписа онова познато изражение, което гласеше: Не искам да имам нищо общо с това. Същото като онзи път, когато брат й, чичото на Спенсър, Даниел, се напи на едно от техните партита и издрънка няколко строго пазени семейни тайни. Така Спенсър разбра, че баба й е била пристрастена към морфина, а леля й Пенелъпи дала едно свое дете за осиновяване, когато била на седемнайсет.
— Имала съм такива пристъпи, така ли?
Майка й опипа ръба на чинията си във форма на раковина.
— Беше на седем и боледуваше от грип.
Жилите на врата й изпъкнаха, което означаваше, че сдържа дъха си. А това означаваше, че не й казва всичко.
— Мамо.
Майка й прокара пръст по ръба на стъклената чаша с мартини.
— Това не е толкова важно.
— О, Вероника, кажи й — троснато каза баща й. — Тя ще го понесе.
Госпожа Хейстингс си пое дълбоко дъх.
— Добре. Мелиса, аз и ти отидохме в института „Франклин“ — и двете обичахте онази изложба „Разходка из сърцето“, помниш ли?