— Разбира се — каза Спенсър. На изложбата в института „Франклин“, която се простираше на пет хиляди квадратни фута, имаше вени с размера на ръката на Спенсър, които пулсираха толкова силно, че когато човек влезеше в камерата на сърцето, можеше да чуе единствено техния ритъм.
— Връщахме се при колата ми — продължи да разказва майка й, забила поглед в скута си. — Изведнъж пред нас изскочи някакъв мъж. — Тя се спря и хвана ръката на съпруга си. И двамата изглеждаха ужасно сериозни. — Той… Той извади пистолет от сакото си и поиска да му дам портмонето си.
Спенсър се ококори.
— Какво?
— Накара ни да легнем по корем на тротоара. — Устата на госпожа Хейстингс се изкриви. — Изобщо не ми пукаше, че ще вземе портмонето ми, но се страхувах за вас. Ти не спираше да скимтиш и да плачеш. Непрекъснато ме питаше дали ще умрем.
Спенсър уви около пръста си края на салфетката, която покриваше скута й. Тя не си спомняше нищо от това.
— Той ми каза да преброя до сто, преди да се изправим — продължи майка й. — След като си тръгна, ние изтичахме до колата и аз ви откарах до дома. Помня, че повече от трийсет мили карах с превишена скорост. Цяло чудо, че полицията не ни спря.
Тя млъкна и отпи от чашата си. Някой изпусна цяла купчина чинии в кухнята и повечето от клиентите в ресторанта извиха глави в посока на шума, но госпожа Хейстингс се държеше така, сякаш не бе чула нищо.
— Когато се прибрахме у дома, ти имаше ужасна треска — продължи да разказва тя. — Тя се появи внезапно. Закарахме те в спешна помощ. Страхувахме се да нямаш менингит — в града се бяха появили няколко случая. Докато очаквахме резултатите от пробите трябваше да стоим вкъщи, в случай че се наложи бързо да те откараме в болницата. Пропуснахме състезанието на Мелиса по правопис. Помниш ли колко усърдно се подготвяше тя?
Спенсър помнеше. Понякога двете с Мелиса си устройваха такова състезание — сестра й бе състезателка, а Спенсър съдията, който я караше да казва по букви разни думички, които избираше от дълъг списък. Това бе в онези времена, когато Мелиса и Спенсър се харесваха. Но доколкото Спенсър си спомняше, Мелиса се бе отказала от състезанието, защото същия ден имаше хокеен мач.
— Значи все пак Мелиса отиде на състезанието? — попита тя.
— Да, но беше заедно със семейството на Йоланда. Помниш ли приятелката й Йоланда? Двете с Мелиса ходеха заедно на всичките такива състезания.
Спенсър сбърчи вежди.
— Йоланда Хенслър?
— Точно така.
— Мелиса никога не е била. — Спенсър изведнъж спря. Канеше се да каже, че Мелиса никога не е била приятелка с Йоланда Хенслър. Йоланда бе от онези момичета, които в присъствието на възрастни се правеха на света вода ненапита, но далеч от тях бяха същинска напаст. Спенсър знаеше, че веднъж Йоланда бе накарала Мелиса да отговаря на примерните въпроси от всички състезание без прекъсване, въпреки че Мелиса няколко пъти й каза, че й се ходи до тоалетна. Накрая Мелиса се изпусна в гащите и намокри марковия шал на Йоланда.
— Все пак след седмица треската ти спря — каза майка й. — Но когато дойде в съзнание, беше забравила всичко. Помнеше, че бяхме ходили в института „Франклин“, помнеше, че сме влизали в сърцето, но след това те попитах дали си спомняш лошия чичко в града. Ти ме попита: „Какъв лош чичко?“ Не си спомняше спешното отделение, нито изследванията, нито това, че си била болна, нищо. Ти просто… го беше изтрила от паметта си. Беше поставена под наблюдение до края на лятото. Страхувахме се, че можеш пак да се разболееш. С Мелиса пропуснахме лагера за деца с родители в Колорадо и големия концерт за пиано в Ню Йорк, но според мен тя разбираше какво става.
Сърцето на Спенсър препускаше лудо.
— Защо никой не ми е разказвал за това?
Майка й погледна към съпруга си.
— Всичко бе толкова странно. Страхувах се, че можеш да се разстроиш, че си изпуснала цяла седмица. След болестта ти бе толкова амбицирана.
Спенсър се хвана за ръба на масата. Изпуснала съм цяла седмица от живота си, искаше да каже на родителите си. Ами ако това не е бил единственият ми припадък?
Тя затвори очи. Ами ако беше припаднала точно преди Али да изчезне? Какво бе изпуснала от онази нощ?
Когато Пух донесе димящите им чинии, Спенсър цялата трепереше. Майка и протегна глава.
— Спенсър? Какво има? — Тя наведе глава към бащата на Спенсър. — Знаех си, че не трябваше да й казваме.