— Спенсър? — Господин Хейстингс размаха ръка пред лицето й. — Добре ли си?
Устните на Спенсър бяха изтръпнали, сякаш й бяха инжектирали новокаин.
— Страхувам се.
— Страхуваш се? — повтори баща й, като се наведе напред. — От какво?
Спенсър примигна. Чувстваше се така, сякаш се намира в един повтарящ се сън, в който тя иска да каже нещо и отваря уста, но от нея вместо думи се изсипват миди. Или червеи. Или струйка пурпурен дим. Тя внезапно затвори уста. Внезапно осъзна, че знае отговора на своя въпрос от какво се страхува.
От себе си.
22.
Петък сутринта Хана излезе от червеникавия фолксваген джета на Лукас. Колата се намираше на паркинга пред парка „Ридли крийк“, а слънцето едва се показваше на хоризонта.
— Това ли е голямата изненада, която би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре? — Тя се огледа. Паркът бе пълен с леко хълмисти цветни поляни и туристически пътечки. Тя гледаше, докато край тях премина група момичета с анцузи и блузки с дълги ръкави. След това край тях прелетяха няколко момчета на велосипеди. Те накараха Хана да се почувства мързелива и дебела. Още нямаше шест часа, а всички тези хора усилено изгаряха калории. А и сигурно предишната вечер не бяха изяли цяла кутия кракери с вкус на сирене чедар.
— Не мога да ти кажа — отговори Лукас. — Каква изненада би било тогава?
Хана изпъшка. Въздухът миришеше на изгорели листа, което винаги й се бе струвало плашещо. Тя тръгна по покрития с чакъл паркинг, който хрущеше под краката й. Изведнъж й се стори, че чува кикот. Тя рязко се обърна.
— Какво има? — попита Лукас, като спря на няколко крачки пред нея.
Хана посочи към дърветата.
— Виждаш ли някой там?
Лукас скри слънцето с ръка.
— Да не би да се притесняваш заради воайора?
— Нещо такова.
Стомахът й се сви от притеснение. Докато пътуваха насам в полумрака, Хана имаше усещането, че някаква кола ги следи. Дали не беше А? Хана не спираше да мисли за странното съобщение от вчера за това, че Мона е ходила в „Бил Бийч“ за пластична хирургия. Донякъде това имаше смисъл — Мона никога не носеше дрехи, които да разкриват голяма част от кожата й, въпреки че беше по-слаба дори от Хана.
Но пластичната хирургия — с изключение на уголемяването на гърдите, — бе нещо… смущаващо. Тя означаваше, че гените ти са се обърнали срещу теб, че не можеш да постигнеш идеалното тяло само чрез упражнения. Ако Хана пуснеше тази клюка за Мона, популярността й можеше доста да намалее. За друго момиче Хана би го направила, без да й мигне окото… но за Мона? Усещането беше доста по-различно.
— Мисля, че всичко е наред — каза Лукас, като се насочи към една калдъръмена пътечка. — Казват, че воайорът следи хората само когато са в къщите си.
Хана нервно разтърка очи. За пръв път не й се налагаше да се тревожи за грима си. Тази сутрин изобщо не се беше гримирала. Освен това бе облякла едни джинси и сивата блузка с качулка, които често носеше, когато ходеше да тича на игрището. Всичко това трябваше да покаже, че те не са на някаква странна среща рано сутринта.
Когато Лукас се появи на вратата, Хана с облекчение забеляза, че е облечен в протрити дънки, поизбеляла тениска и сив анорак. Когато отиваха към колата му той скочи в една купчина листа и започна да ги подритва насам-натам също като миниатюрния й доберман, Дот. Всъщност беше доста сладко. Което, очевидно, бе различно от това да си мисли, че Лукас е сладък.
Те навлязоха в едно сечище и Лукас се обърна.
— Готова ли си за изненадата?
— Дано да е хубава — завъртя Хана очи. — Можех още да си се излежавам в леглото.
Лукас я поведе през гората. В средата на сечището се издигаше балон с горещ въздух, боядисан във всички цветове на дъгата. Той бе полегнал на земята, почти закрил коша отдолу. Край него стояха две момчета и чакаха, докато два компресора пълнеха балона.
— Та-даааааа! — извика Лукас.
— Добреее. — Хана засенчи очите си с ръка. — Нима ще ги гледам как пълнят балона? — Тя си знаеше, че това не бе добра идея. Лукас бе такъв некадърник.
— Не съвсем — Лукас се изправи на пръсти. — Ти ще се издигнеш с него.
— Какво? — изпищя Хана. — Съвсем сама?
Лукас я перна леко по врата.
— Аз идвам с теб, страхливке. — Той тръгна към балона. — Имам разрешително да летя с балон. Ходя на курсове по пилотаж на Чесна. Но най-голямото ми постижение е това. — Той й показа една кутия от неръждаема стомана. — Тази сутрин направих курабийки. За пръв път използвам миксера — всъщност за пръв път използвам какъвто и да е кухненски уред. Не се ли гордееш с мен?