Хана се ухили. Шон често й готвеше, което я караше да се чувства по-скоро некадърна, отколкото глезена. Харесваше й, че Лукас е по момчешки неориентиран.
— Гордея се — каза тя. — И разбира се, че ще полетя с теб в този смъртоносен капан.
След като балонът беше напълнен, Хана и Лукас се качиха в коша и Лукас изпусна дълъг огнен пламък във вътрешността му. Само след секунди те започнаха да се издигат. Хана се изненада, че стомахът й не се преобърна, както й се случваше понякога в панорамния асансьор, и когато погледна надолу, тя с изненада откри, че двете момчета, които пълнеха балона, сега изглеждаха като две мънички точици на тревата. Видя червената Джета на Лукас на паркинга… после потока, криволичещата пътека, след това магистрала 352.
— Ето я кулата на Холис! — възкликна Хана, като сочеше към далечината.
— Яко, нали? — усмихна се Лукас.
— Много — съгласи се Хана. Тук бе толкова приятно и тихо. Нямаше го шума от трафика, нито дразнещите птици, само шепота на вятъра. И най-хубавото бе, че А. го нямаше тук. Хана се чувстваше свободна. Част от нея искаше да отлети далеч с балона завинаги, като Магьосника от Оз.
Те прелетяха над Стария Холис, с викторианските му сгради и неподдържани ливади пред къщите. След това над мола „Крал Джеймс“ с почти празния му паркинг. Хана се усмихна, когато подминаха квакерския пансионат. В предния му двор се издигаше авангарден обелиск, който бе получил прякора Пенисът на Уилям Пен.
Прелетяха над старата къща на Алисън Дилорентис. От тази височина тя изглеждаше толкова спокойна. До нея се издигаше домът на Спенсър, с мелницата, конюшните, хамбара и басейна, облицован с каменни плочи. През няколко къщи надолу се намираше домът на Мона, красива сграда от червени тухли, с черешова горичка от едната страна и гараж от другата. Веднъж, след едно от поредните одобрявания, те бяха нарисували със светлоотразителна боя ХМ + МВ = НДПЗ на покрива. Така и не разбраха всъщност как изглежда от въздуха. Тя бръкна в джоба си, за да извади своя блекбери и да прати есемес на Мона.
Тогава си спомни. Те вече не бяха приятелки. Хана си пое дълбоко въздух.
— Добре ли си? — попита Лукас.
Тя погледна настрани.
— Да. Добре съм.
Лукас сви вежди във формата на V.
— Да знаеш, че съм член на клуба по свръхестествени влияния в училище. Упражняваме се да четем мисли. Веднага мога да разбера какво ти е в главата. — Той затвори очи и притисна длани към слепоочията си. — Разстроена си заради това… че Мона ще празнува рождения си ден без теб.
Хана потисна едно изсумтяване. Това не беше толкова трудно да се разбере. Лукас се оказа в тоалетната малко след вчерашната случка. Тя свали капака на кутията с курабийки.
— Ти да не би да си член на всички възможни клубове в „Роузууд дей“?
По отношение на това той беше като една по-задръстена версия на Спенсър.
Лукас отвори очи. Ирисите му бяха толкова ясно светлосини — като пастела с цвят на метличина от кутийката с 64 цвята на „Крайола“.
— Харесва ми да съм зает през повечето време. Ако не се занимавам с нищо, започвам да мисля.
— За какво?
Адамовата ябълка на Лукас подскочи, когато той преглътна тежко.
— Преди една година по-големият ми брат се опита да се самоубие.
Очите на Хана се разшириха.
— Той има биполярно разстройство. Спря да си пие хапчетата и… нещо се обърка в главата му. Нагълтал се с цяла шепа аспирин и аз го открих припаднал в хола. Сега се намира в психиатрична клиника. Там го тъпчат с всякакви лекарства и… той вече не е същият човек, така че…
— Той в „Роузууд дей“ ли е учил? — попита Хана.
— Да, но е с шест години по-голям от нас. Ти сигурно не си го спомняш.
— Господи, толкова съжалявам — прошепна Хана. — Това е много гадно.
Лукас сви рамене.
— Повечето хора сигурно биха предпочели да се приберат у дома и да се напият, но на мен заетостта ми върши по-добра работа.
Хана скръсти ръце пред гърдите си.
— Моят начин да запазя разсъдъка си е да се натъпча с цял тон снакс със сирене и после да го повърна.