Улисана в изпращането на мини кортежа, Елинор не обърна внимание на групичката туристи, която се събираше пред главния портал на Белия дом. Първото семейство никога не минаваше оттам. За тях имаше съвсем друго място за влизане и излизане, за което публиката дори не подозираше.
Или поне по-голямата част от нея.
Един мъж и една жена снимаха всичко, което се виждаше. Бяха избрали позициите си така, че да имат максимално добър изглед към страничния вход на Белия дом, а голяма част от туристите пред портала умишлено ангажираха вниманието на охраната с купища въпроси.
Когато кортежът излезе на улицата, друг член на екипа започна да го снима с автоматичната си камера, размахвайки ръка за поздрав, развълнуван като всеки нормален турист. Камерата му спря да щрака едва когато кортежът изчезна в далечината. Тогава след него поеха два най-обикновени седана, паркирани на Седемнайсета улица. По време на преследването те се сменяха непрекъснато, за да не привличат вниманието на Сикрет Сървис.
На връщане към резиденцията Елинор спря да погледне работата на градинарите, заели се да подменят цветята. На алеята се появи личната й секретарка и бързо закрачи към нея.
— Госпожо Кашън, в момента работя по пътуването ви до Нантъкет, както ми наредихте — обяви тя. — Ще бъдете само вие и децата, нали?
— Да. Сутринта говорих с президента, но той едва ли ще има време да се присъедини към нас.
— Сикрет Сървис вече работи върху логистиката — продължи момичето. — Предварителният им доклад ще бъде готов до края на седмицата, ако нямате нищо против.
Елинор кимна.
— Още помня времето, когато скачахме в колата с два куфара и кучето — замечтано промълви тя.
— И искате това време да се върне? — засмя се секретарката.
— Всяка минута от живота си. Но съм доволна, че можем да се откъснем от тук поне за малко. Жалко, че президентът няма да може да ни придружи.
— Избраната от вас къща изглежда много хубава.
— Тя е на семейство Донован, наши стари приятели, които винаги са готови да ни я предоставят. Наистина е хубава, въпреки че е много стара. Плажът е на няколко крачки, а до градчето можем да стигнем с велосипеди. Представям си пламтящия огън в камината, книгите, приятните разговори. И да сме всички заедно…
— Истинска идилия — усмихна се секретарката.
— Надявам се — отвърна Елинор. — Дано и на Томи му хареса.
Момичето кимна съпричастно.
— С децата винаги е трудно. Лично аз не бих се справила.
— Задачата ни е да измислим нещо, което ще помогне на Томи.
Улисани в разговор, двете жени влязоха в сградата. Изчакал удобния момент, един мъж в работен гащеризон на Службата за управление на националните паркове бавно се изправи в лехата, където работеше. Според официалните му документи беше от Южна Корея и вече шест години работеше в Белия дом. Всъщност беше гражданин на КНДР, пристигнал в САЩ преди петнайсет години с единствената задача да си намери някаква работа в Белия дом. Доста от длъжностите се оказаха недостъпни за него, но не и работата в парка. Там той прояви много повече усърдие от колегите си и в крайна сметка успя да получи постоянен договор.
Едно от тайните му задължения беше да изпраща подробни доклади за всичко, което му се стори важно, но такива неща почти липсваха.
Досега. Защото сега имаше безценна информация.
54
Докато се връщаха в апартамента след срещата си със Синия, Роби и Рийл получиха обаждане да се явят незабавно в Белия дом.
Преминаха през охраната с рекордна бързина, след което ги поведоха към крилото, където се намираше Ситуационната зала. Въведоха ги в малък кабинет. Обикновено тук нямаха достъп хора като тях, но им беше обяснено, че президентът иска спешна среща, преди да потегли на поредната си обиколка.
Синия вече беше там. Именно той им бе позвънил, докато пътуваха към апартамента на Роби.
— Имаш ли нещо против да ни кажеш за какво става въпрос преди появата на президента? — попита Рийл.
— И аз съм на тъмно като вас — мрачно поклати глава Синия. — Мисля, че тази среща е организирана извън официалните канали. Бях доста изненадан, когато ми се обадиха.
— Тоест някакво моментно хрумване? — подхвърли Роби.
— Моментно, но още по време на закуската. Явно точно тогава президентът е получил просветление, изискващо нашето присъствие.