Той погледна надолу. Куршумът почти беше пробил бронежилетката му. Гръдната кост под нея пулсираше от болка. Сякаш го беше блъснала кола.
Изправи се и посегна към автоматичната си пушка.
На пътя имаше още два камиона, блокирани от взривените. От тях се изсипаха войници, които заобикаляха пламъците и стреляха в неговата посока.
Роби разгъна крачетата на пушката, залегна, опря буза в приклада и погледна през инфрачервения мерник. После изпусна въздуха от гърдите си и натисна спусъка. Стреляше спокойно и методично. Засичаше мишената и натискаше спусъка. Засичаше следващата и отново натискаше спусъка. И пак, и пак…
Все едно че беше на стрелбището и дупчеше хартиени мишени. С малката разлика, че тук имаше и ответен огън. Куршумите продължаваха да свистят около него. Но позицията му на възвишението беше великолепна и той продължаваше да стреля. Без пропуск. Всеки изстрел означаваше един противник по-малко.
Първият снаряд избухна на петнайсетина метра от него в момента, в който свърши мунициите. Земята се разтърси с такава сила, че пушката излетя от ръцете му, а самият той заби лице в пръстта.
Вече знаеше, че следващият снаряд ще се взриви още по-близо.
А това означаваше, че не може да остане тук. Единственото, което можеше да направи при смазващото превъзходство на противника, беше да се оттегли.
Хукна към скутера си и го възседна.
С един човек машината се оказа доста по-пъргава.
Спусна се надолу по пътеката и зави наляво. Миг по-късно прелетя над канавката, изскочи на шосето и завъртя докрай ръчката на газта. Куршумите продължаваха да свирят около него. Кара така около пет минути, опитвайки се да вземе максимален аванс пред преследвачите си.
Осъзна, че все още е в обхвата на снарядите, когато един от тях експлодира на няколко метра пред него и освети нощното небе с милиони искри. Наложи се рязко да завие към банкета, за да избегне отломките.
Следващият снаряд се взриви на пет-шест метра от него. Земята отново се разтърси, а въздушната вълна го изхвърли от седалката. Тялото му болезнено се затъркаля по неравния терен.
Когато се изправи, целият в прах и кал, остра болка прониза крака му. Инстинктивно опипа бедрото си и ръката му се покри с кръв.
Надеждите му угаснаха в мига, в който се довлече обратно до скутера. Предното колело се оказа силно изкривено. Насочи поглед в далечината. Престоеше му да измине още много километри — нещо, което едва ли можеше да направи пеша. А и лодката отдавна щеше да е отплавала.
Обърна се назад. Войниците напредваха.
Е, това беше, помисли си Роби. Но остана твърдо решен да не се предава без бой.
Измъкна пистолетите от кобурите и провери пълнителите. После се обърна и хукна да бяга, но раненият крак му създаваше сериозни проблеми. В неговата професия нямаше лесни неща. Той тръсна глава и прогони болката от съзнанието си.
Долови звуците едва след като измина три много болезнени километри.
Познатото пърпорене на хеликоптерни витла.
Корейците бяха поискали подкрепа по въздуха.
Умно от тяхна страна, призна той. Което означаваше, че неговият път свършва до тук.
Вдигна глава и улови тъмните очертания на хеликоптера. След което се запита защо лети с изключени светлини. Очакваше всеки миг да попадне под светлината на мощен прожектор.
Вместо това слушалките му пропукаха.
— Агент Роби, говори капитан Джордан Нелсън от ВМС на Съединените щати — прозвуча бодър мъжки глас. — Разбрахме, че се нуждаете от помощ.
— И още как — дрезгаво отговори Роби.
— Проследихме ви благодарение на електронния сигнал, излъчван от вашия предавател — добави гласът. — Но бихте ли предали точните си координати, сър?
Роби погледна светещия циферблат на уреда, който носеше на китката си и бързо продиктува данните.
Хеликоптерът описа бърз кръг и кацна на малка полянка между дърветата.
— Страхувам се, че ще трябва да дойдете при нас на собствен ход, сър — отново се обади Нелсън. — Нямаше как да се приземим точно при вас.
— Идвам.
Роби закуцука към полянката, върху чиято кална повърхност тъмнееше бойният хеликоптер.
— Трябва да побързате, сър — разтревожено обяви Нелсън. — Противници вдясно и зад вас. Ако не излетим веднага, ще си имаме проблеми.
Севернокорейците бяха покрили значителна територия. Вероятно бяха успели да отместят взривените камиони от пътя. А в момента хеликоптерът играеше ролята на фар, по който се ориентираха. Лошо. Много лошо.
Хукна напред с всички сили, забравил за болката, която пронизваше ранения му крак. Това беше единственият му шанс.