— Започвате отначало. И двамата трябва да бъдете оценени по всички възможни начини. Физически, психологически и интелектуално. Възнамеряваме да бръкнем дълбоко в главите ви, за да видим дали имате нужните качества.
— Мисля, че в Сирия показахме колко струваме — обади се Рийл.
— Това не е част от компромиса, а по-скоро отделен случай, при който вие дори не изпълнихте заповедите.
— Ако ги бяхме изпълнили, щяхме да сме мъртви — каза Роби.
— Пак повтарям, че това изобщо не ме интересува. Именно неизпълнението на заповедите доведе до това, което предстои да се случи.
Маркс включи таблета и почука по дисплея. Роби отбеляза, че ноктите й са подрязани късо и не са лакирани. Отново си я представи като снайперист.
— Вие сте получили сериозни изгаряния по крака и ръката — каза Маркс и го погледна, а след това се извърна към Рийл. — Не че някой ги брои, но това също е заради нея. Как се чувствате?
— Справям се.
— Това не е достатъчно — отсече Маркс. — Освен това двамата сте скочили от движещ се влак. Сигурна съм, че е било приятно преживяване.
— По-приятно от алтернативата да умрем — отвърна Рийл.
— Изгубили сте приятели по време на последното… хм… приключение. Доколкото ми е известно, хвърляте вината за това върху ЦРУ.
— Е, персоналът носи частична вина. Не знам как ще го отречете.
— Ако искате рехабилитацията да протече успешно, ще трябва да преодолеете това — остро отвърна Маркс, после отново насочи вниманието си към Роби. — Вие сте били изпратен да откриете Рийл и сте успели. Но вместо да я доведете тук, сте се присъединили към нея в разрез със заповедите на Управлението.
— Вслушах се в предчувствието си и то не ме подведе.
— Пак ще повторя, че трябва да решите къде лежи вашата лоялност, Роби. Следващия път предчувствието може да ви подведе. Какво ще правите тогава? Къде остава Управление? — Не изчака отговор и продължи: — Рехабилитацията ще бъде много трудна за всички ни. Ще бъда неотклонно до вас, но вие ще имате право да се откажете по всяко време.
— А какво ще стане, ако наистина се откажем? — бързо попита Рийл.
— Ще ви бъдат наложени съответните санкции.
— Получавам право на habeas corpus и справедлив процес?
— Не съм споменала юридически санкции — рязко отвърна Маркс.
— Значи или го правим, или умираме, а? — изгледа я Роби.
— Наричайте го както ви е удобно. Но в крайна сметка изборът действително ще бъде ваш. И така, какъв е той?
Двамата отново се спогледаха. После Рийл кимна. Роби също.
— Отличен избор — рече Маркс.
— Къде ще се проведе тази рехабилитация?
— О, извинете. Не ви ли казах?
— Не — отвърна Рийл.
— Ще се проведе на място, което и двамата познавате много добре.
Заместник-директорът направи продължителна пауза, през която местеше очи от единия към другия.
— В Бърнър Бокс — добави с лека усмивка тя. — Тръгваме след двайсет и четири часа.
6
— Колко време ще отсъстваш? — попита Джули Гети.
Роби погледна в чинията си, но не отговори веднага. Намираха се в малка закусвалня, недалече от училището на петнайсетгодишната Джули. До заминаването им в Бърнър Бокс оставаха около осем часа. Джули много се зарадва на обаждането му, но радостта й помръкна в момента, в който разбра, че той е дошъл да се сбогуват.
— Не съм сигурен — отвърна Роби и започна да рови в чинията си. — Не ми казаха.
— И няма да ми кажеш къде отиваш, нали? — мрачно попита тя.
— Ами… На нещо като тренировъчен лагер.
— Нима имаш нужда от тренировки, Уил? — вдигна вежди Джули. — Вече си експерт в това, което правиш.
— Това е като връщане в училище. Преговор на знанията, което е задължително при много професии. — Поколеба се за миг, после добави: — Включително и моята.
Тя се взря изпитателно в лицето му, докато той упорито отбягваше погледа й.
— Сам ли ще бъдеш?
— Не — каза Роби.
— Може би с онази жена, Джесика?
— Да — отвърна с известно забавяне той.
— Значи и двамата сте го загазили?
Роби рязко вдигна глава. Тя спокойно издържа погледа му. Сякаш искаше да каже, че изненадата му е неуместна.
— Прекарала съм много време с теб, Уил. Когато онези хора искаха да ни убият, когато не беше в настроение, когато нямаше избор, но въпреки това търсеше начин да се измъкнеш от бъркотията.
— Какво искаш да кажеш? — любопитно я изгледа той.
— Сега ми приличаш на човек, който не знае как да се измъкне. На всичкото отгоре не си само ти, което означава, че нещата наистина са много зле.